Със свито гърло огледах коридора и тръгнах от дясната страна. Не си личеше да е влизано с взлом, светлина хвърляха единствено кухненските прозорци и остъклената врата на входа.
На три крачки вдясно от мен бе вратата за хола. Вътре беше празно, а вещите седяха по местата си, списанията бяха подредени накуп, възглавниците по канапето бухнати, а пердетата още седяха спуснати от миналата нощ. Чувах единствено старинния часовник, който отмерваше времето в ъгъла.
По пътя си обратно затворих и заключих вратата на гаража, после насочих вниманието си към банята. Вътре по нищо не личеше някой наскоро да си правил сутрешния тоалет - огледалата и прозорците не бяха замъглени, въздухът не тегнеше от миризмата на сапун или дезодорант. И легенът под душа, и ваната бяха съвършено сухи. Кърпите върху радиатора не бяха разгъвани.
Отново излязох от хола и този път се отправих към спалнята. Втората врата надолу по коридора вдясно беше спалнята на Кармен и Джими, а в съседната стая беше настанена Кели. И двете бяха леко открехнати.
Като наближих спалнята, бутнах леко вратата и веднага се отместих назад, за да не се окажа непосредствена мишена, ако вътре имаше някой. Стаята беше тъмна, тънък лъч сутрешна светлина едва се промъкваше между двете дебели пердета, които Кармен винаги дърпаше плътно едно до друго. Но повече не ми трябваше да гледам, останалото можех и да подуша. Металната миризма на кръв и вонята на фекалии идваха точно от леглото им. В гърдите ми заседна буца, която знаех, че няма как да преглътна.
Не пак, по дяволите. Не пак...
Втурнах се към съседната врата. Краката ми взеха на бегом разстоянието от шест-седем крачки в надпревара с видеото, което всеки момент отново щеше да заработи в главата ми. Връхлетях вътре, без дори да проверя. Веднага светнах лампата, но там нямаше никой.
Надзърнах под леглото, в гардероба. Нищо.
Мамка му, мамка му! Повтарях наум, докато се връщах на бегом в стаята на Кармен и Джими, за да се уверя, че и тя не е при тях. Запалих нощната лампа и дръпнах завивките. Двамата сякаш бяха претърпели тежка автомобилна злополука. Джими се беше изпуснал в пижамата и двамата с Кармен бяха промушени с нож доста повече от необходимото да ги пресели на оня свят. Очите й все още седяха отворени, но всяка искрица в тях беше угаснала. Като очите на риба, която твърде дълго е седяла на тезгяха. Устните й бяха извити в усмивка, която демонстрираше беззъба част - от небцето й. Кръвта изпълваше дълбоките бразди по лицето й, които дори и терапиите на Лорейн Кели не успяха да премахнат приживе.
Хвърлих поглед под леглото им, но там бяха само пантофите. Може би се криеше някъде? Започнах да отварям гардеробите, но всичко си беше по местата.
Мисълта, че историята може да се повтаря отново, роди истеричен писък в главата ми. Но колкото и да беше невероятно, именно то ми даде още една малка надежда.
Дисниленд.
Хукнах обратно към гаража, гонен от същия ужас, както когато доведеният ми баща ме гонеше по петите като малък.
- Кели, тук ли си, скъпа? Кели?
Направих крачка и влязох.
- Кели, хайде. Аз съм Ник.
Пуснах ножовете върху бетонния под и легнах по корем да проверя под колата. Отворих и раклата на фризера, но никъде нищо.
Чувствах се като шестгодишно дете, изоставено в супермаркета. Побягнах обратно в стаята й, но не открих следи от борба. Завивките й бяха дръпнати назад, а нощната лампа си седеше непокътната. Куфарът и раницата й бяха опаковани и оставени до вратата. В ъгъла видях и собствената си черна кожена чанта.
Изсипах раницата на земята и започнах да ровя из нападалите вещи. Билетът й беше в паспорта, освен него изпадаха още един преносим CD плейър, плик за писмо и няколко монети. Единственото, което липсваше, беше любимата й гълъбовосиня тениска, с която спеше. Погледнах още веднъж под леглото, без да си давам сметка защо го правя - там просто нямаше нищо.
Стомахът ми от притеснение се подмяташе като топка в корема, а гърлото беше толкова изсъхнало, че не можех да преглътна. Строполих се върху килима и хванах главата си в ръце. Сигурно всичко беше свързано с работата ми. Можеше дори Мазния да е пратил Юмрука и Кютюка да поразчистят мястото, ако нещо съм го засегнал с прекаленото си любопитство.
Достатъчно! Стига! — изкрещях си сам. Повече тревоги нямаше да помогнат нито на нея, нито на мен.
Сега оставаше да се заема с подсигуряване на мястото. Все още никой не трябваше да заподозре какво се е случило в този дом.
И все пак - ако не Мазния, тогава кой? Кой толкова ми имаше зъб? Главата ми почна да затъва в имена на хора и евентуални мотиви.