Отново трябваше да спра и да се съсредоточа. Сега по- важното беше не причината, а резултатът. Всичко трябваше да се нагласи с най-малките подробности. На първо място щях да отнеса със себе си багажа й и да оправя леглото, ф където е спала, за да не разбере веднага полицията кой точ- но липсва. Не исках да почнат да тръбят наляво и надясно за отвлечено дете. Това би поставило Кели в голяма опасност.
Когато се върнах в стаята на Кели, миризмата от спалнята на Кармен и Джими вече се беше пренесла и в коридора. Седнах насред облепената с цветни тапети стая върху синия килим и започнах да прибирам обратно нещата, които изръсих от раницата. Отворих паспорта й и не можах да се въздържа да я огледам на снимката. Тя упорито не ми позволяваше да го правя. Беше отпреди две години, когато русолявата й коса бе малко по-дълга. Усмихнах се, като си спомних как трябваше буквално да я завлека да се снима. И всичко това заради някакъв белег на брадичката.
Затворих страницата и пъхнах паспорта в задния си джоб, а билета обратно в чантата. От съседната къща излезе човек. Виждах го съвсем ясно през дантелените пердета на прозорците, тътрузеше черна найлонова торба за боклук по алеята към улицата. Изхвърли я в една боклукчийска кофа на колелца и се върна обратно вкъщи.
Отместих червения пощенски плик, за да прибера портмонето, и забелязах, че всъщност е адресиран до мен. Облегнах гръб на стената и се зачетох.
Скъпи Ник,
Когато четеш тези редове, аз вече ще съм при Джош. Е, разбира се, ако не забравя да прибера този плик при останалата ти поща, преди да тръгнем за летището. Съжалявам много, че се карахме в съботата. Работата е, че винаги ужасно ми липсваш, когато решиш да се чупиш.
Помниш ли, тогава ти ме попита какво мисля по въпроса, но телефонът ти иззвъня и за пореден път не ми остави шанс? Ето какво мисля по въпроса, ето как ще се разберем с теб. Когато се върна обратно, ще направя всичко възможно да се стегна, ще потърся помощ, ще тръгна отново на училище и ще гледам всичко да е наред.
Очите ми започваха да парят. Сигурно умората вече ме надвиваше.
Знам, че винаги съм те нападала, задето си постоянно зает с работа, и сега, след като Джош ми обясни някои неща, наистина се чувствам ужасно. И през ум не ми е минавало, че цялото време си му помагал с пари, нито пък, че училището и посещенията ми при доктор Хюз струват толкова много. Никога не съм мислила, че именно затова все не оставаш без работа. Е, затова сега е мой ред да оправя нещата, като се взема в ръце. Така няма да се налага да работиш толкова много заради мен и ще можем да изкарваме повече време заедно. Мисля, че предложението си струва.
Ще се видим пак, като свършиш работа.
С обич, Кели
P.S. Ето това вършех, когато ми се обади.
Сълзите започнаха да се стичат по бузите ми. Обзе ме паника. Не зная точно какво в цялата ситуация ми подейства така, но повече не можех да се владея. Буцата отново заседна в гърдите ми и започна да тегне все по-страшно с всеки нов прочит на писмото.
Накрая се насилих и станах. Трябваше да тръгвам. Имаше работа за вършене, макар още да не знаех откъде да започна.
Сгънах писмото и го прибрах в задния си джоб при паспорта й. Отидох до кухнята да взема двата плика, адресирани до мен, пъхнах ги в пазвата си и се върнах в спалнята да доприбера вещите ни.
49.
Потеглих веднага на север с наетата „Вектра“ и спрях до улиична телефонна кабина. Грабнах слушалката и позвъних в кабинета на Хюз, като се опитвах по всякакъв начин да прикрия вълнението си. Просто попитах секретарката дали Кели не се е обадила да си вземе довиждане. Може да е избягала навреме и да е стигнала до клиниката в Челси, даже може да е оставила съобщение къде да я търся. Оказа се обаче, че не е.
Знаех, че оперативният номер на Мазния вече е изключен, но въпреки това опитах да му позвъня. Включи се само операторът. Чудех се дали да не опитам и с Джордж, но каква полза? Ако Мазния имаше нещо общо с цялата работа, Джордж също ще е вътре в нещата. Сега трябваше да се върна обратно на законното си място - в апартамента, и да зачакам съгласно инструкциите. Мазния едва ли щеше дълго да се бави, преди да ми направи отново предложение за работа, на което аз няма да мога да откажа.
Паркирах на площад „Уоруик“ и взех да се чудя как да се добера до Мазния. Повече не можех да чакам. Трябваше да знам каква е работата. За миг ми хрумна, че ако натисна някой от паник-бутоните от Отдела за бързо реагиране, ще довтасат на секундата, гонени по петите от Мазния.