Наблизо мина млада двойка с торби, препълнени с разсад от бамбукови растения. Пресякох улицата, извадих ключовете от чантичката си и тъкмо изкачвах последните стъпала пред входа на „Пимлико“, когато зад гърба си чух отсечен глас на азиатец, който ме викаше.
- Извинете, извинете...
Обърнах се и видях пред себе си Прошарения, който сякаш изникна отникъде. Носеше същите дрехи и ми се усмихваше, като че ли бях загубило се дете.
- Не се притеснявайте - вдигна ръка той. - Дъщеря ви - идете в магазина за кафе, вървете. Не губете време.
Говореше извинително, сякаш очакваше да му направя услуга, като отида. Единственото, което исках в момента, бе да го сграбча за врата и да го извия, за да изцедя всяка информация от него, но точно сега идеята едва ли беше особено разумна.
- Имате предвид „Старбъкс“ във Фарингдън?
- Да, идете там веднага.
Опитах се да запазя спокойствие.
- Вие знаете ли къде е тя?
- Той ще ви помогне, вървете веднага.
С тези думи обърна гръб и си замина.
Изтичах обратно в колата. Откъде-накъде информаторът ще знае къде се намира Кели? Защо изобщо ще знае, че съществува? Дали все пак не беше пионка в ръцете на Мазния? Както и да е, едно поне е сигурно - нещо се случва, а това винаги е добро начало. Опитах на първо време да се самоубедя в това.
Оставих вектрата на една пресечка от кафенето и тръгнах пеша нататък. Когато приближих, забавих ход, влязох спокойно, поръчах си кафе и зачаках на маса до витрината, така че лесно да ме забележат отвън. Така седях десетина минути. Въпреки че вече отчаяно ми се ходеше до тоалетната, не смеех да стана от мястото си и да рискувам да изпусна срещата.
Извадих писмото й от дънките си и взех да го препрочитам. Беше грешка. Върнах обратно листа при паспорта в задния си джоб и се концентрирах върху кафето. Краката ми под масата започнаха да треперят от напрежение. Не можех да ги контролирам - явно не им се седеше на едно място, движението беше единственото спасение да се чувстват полезни. Вече беше крайно време някой да се появи.
Още няколко минути и Прошарения пресече от отсрещния тротоар. Мина покрай кафенето, като внимателно огледа обстановката вътре, и изчезна. От щанда се зададоха две момичета, които крепяха по чаша кафе и мобилен телефон в едната си ръка и покупки в другата, и седнаха на една от отсрещните маси.
Много добре съзнавах, че ме е видял, и сега трябва само да изчакам да потвърди, че не съм довел една дузина приятелчета със себе си. Как ли пък не! Чак толкова и без това не се събираха.
Мина не повече от минута, когато вратата на заведението се отвори откъм градината. Не се обърнах. Изчаках го да се приближи и да постави дружески ръка на рамото ми.
— Здравей.
Едва сега се обърнах и видях Прошарения, който покриваше задния вход на заведението, откъм двора. Къде липсваше обаче Синия? Да не би да пази Кели някъде?
Информаторът продължи към щанда и си поръча. Погледите ни се срещнаха чак когато машината започна да цеди кафето в чашата му. После прибра рестото си, мина покрай двете момичета, които съсредоточено изпращаха съобщения по телефоните си, и седна точно срещу мен на малката кръгла масичка. Краката ми отдолу продължаваха неконтролируемо да треперят, а той невъзмутимо постави ръце върху масата, без да каже нито дума. По дъха му веднага усетих, че е пушач.
- Какво става с моята...
Вдигна ръка и зад устните му се показаха два реда пожълтели зъби.
- Вашата дъщеря е в безопасност.
- Защо беше необходимо...
- Всичко е наред - опита да отпие от чашата пред себе си, но кафето беше твърде горещо, така че известно време го остави на мира.
— И какво, по дяволите, означава това „Всичко е наред“? Току-що се връщам от къщата. Там е направо...
Главата му започна бавно да кима.
- А, да, това било значи. - Вгледа се в чашата си, сякаш обмисляше дали да не сръбне отново, но после погледът му се върна върху мен. - Уведомихте ли някого за случилото се?
Краката ми спряха да треперят, дори сърцето ми за момент замря. Даже да бях споделил с някого, щях задължително да излъжа.
- Не, никого.
Двама тийнейджъри влязоха в заведението и махнаха на момичетата. Изчакахме да се настанят, за да си чуваме приказката. Сега най-важното беше да седя спокоен и да по- пивам всяка дума, която изрече. Такъв беше обичайният ми подход в подобни ситуации, но сега, когато бях ангажиран лично, всичко беше много по-трудно. Накрая информаторът бутна леко чашата си настрани и се надвеси над масата.
- Ще я държа известно време, докато не свършите една работа за мен. Нищо сложно - просто ще отскочите до Берлин, ще вземете оттам пет бутилки вино и ще ми ги предадете до утре вечерта най-късно.