Обиколих оградата до новите дръвчета, които бяха посадени в най-задната й част. В далечината на половината от хоризонта си личеше комплексът „Блууотър“, чийто паркинг беше толкова осветен, че приличаше на площадка за кацане на HJIO. От мястото си виждах прекрасно задната част на къщата. В хола пердетата бяха спуснати, но към обзаведената в дъб кухня гледката беше чудесна. Отвън ги разделяше само задната врата, чийто вход беше преграден от 70-ина сантиметровия тухлен зид, който ще крепи оранжерията.
Вдясно от мен улових движение в кухнята. Нямах време да се оглеждам, просто паднах на земята и пропълзях в сянката на тухления зид.
Сузи беше в кухнята и си пълнеше чайника. Облечена бе с бял пеньоар, а косата й беше сресана назад. Дори не потрепваше с устни, докато съсредоточено наливаше чайника с вода. Ако около нея имаше някой, сигурно вече щях да съм чул гласа му. След като свърши с чайника, излезе от кухнята през антрето.
Пропълзях обратно зад зида със стомах опрян в земята. След като стигнах под прозореца, се изправих на колене и седнах опрял гръб в стената. Изчистих пясъка, полепнал по потника ми, и въпреки влажната и студена земя, които започвах да усещам под себе си, останах така известно време. Исках да я изчакам да се върне в кухнята, за да се убедя, че ще налее гореща вода от чайника само в своята чаша. Музиката на „Колдплей“ надмогваше всеки звук наоколо, но въпреки всичко бях убеден, че в къщата на Сузи не се чуваше нито телевизор, нито разговори, нито уредба.
В градината от другата страна на задната врата се появи сянка и аз проточих врат колкото ми беше възможно да надзърна през крайчеца на прозореца. Трапезарията беше празна и само тънък лъч светлина минаваше върху постлания на земята килим.
Сузи се появи за момент с чаша в ръка, после се изгуби от полезрението ми. Отново пропълзях на колене, този път до другия край на прозореца, и се изправих. Така вече я виждах добре - изтегната върху едно канапе със списание в ръка. Чашата стоеше на малка масичка встрани от нея, а по килима имаше пръснати още няколко списания. На дивана около нея бяха наслагани елегантни пазарски торби и върху облегалката на фотьойла висяха извадени няколко чифта съвсем нови дрехи с все още несвалени етикети по тях.
Седях така и поглеждах ту към нея, ту към часовника, докато прелистваше страниците на списанието. Сигурно е не по-малко изморена от мен, тогава защо още не си е легнала? Дали все пак не чакаше съпруга или пък приятеля си да се върнат вкъщи?
Пропълзях на колене покрай оранжерията и се вгледах в прозореца на кухнята. Умивалникът беше празен, върху хладилника нямаше фотографии, такива липсваха и по стените, покрити с жълти тапети на цветен десен. Върху масата имаше струпани писма и аз извих глава, за да прочета пликовете. Не успях да разчета точно името, но със сигурност отпред липсваше господин или госпожа.
Свлякох се под прозореца и се облегнах на стената зад мен. Свих крака до гърдите си, опрях брадичка върху коленете и погледнах часовника си. Полетът беше насрочен за седем и нещо, така че трябваше да съм на летището поне час-два по-рано. Това означаваше, че най-късно до три часа Сузи или трябваше да е мой гръб, или да отлежава известно време в багажника на колата ми - най-малкото докато успеех да се кача на самолета.
Седях в мократа трева и усещах пясъка, останал на места под потника да дращи в гърба ми. Мислех си за Кели. Сигурно сега се свиваше в ъгъла на някоя студена и влажна 4 стая само с гълъбовосинята си тениска и умираше от страх. Дали й бяха дали храна, имаше ли откъде да пийне вода? Дали не я бяха наранили? Дали изобщо съзнаваше какво се е случило? В главата ми нахлуваха и куп други въпроси, които изобщо не желаех да си задавам.
Време беше да се стягам. Станах на крака, като внимавах през цялото време да съм в сянката. Отидох при предната страна на къщата, без да се показвам излишно на прозорците, и изведнъж ми дойде наум, че в този момент тя сигурно е толкова самотна, колкото съм и аз.
Пердетата все още седяха спуснати и аз направих първата си крачка към верандата. Веднага щом приближих входната врата и влязох в обсега на фотоклетката, лампата над мен светна. Вратата отпред беше от здрава тъмна дървесина. Натиснах звънеца и най-сетне в хола настъпи раздвижване. Отвътре чух глас, който без притеснение, но с известна доза любопитство попита:
- Кой е?
- Аз съм - Ник.
- Кой?
- Ник. Трябва... Трябва ми помощ. Би ли отворила все пак?
Отключи само секретните брави и лицето й се появи в тесния отвор на вратата, колкото позволяваше веригата. Пролуката едва ли имаше и десетина сантиметра, но в очите й със сигурност липсваше съпричастност.