- Какво искаш?
- Нека просто да вляза. Моля те, важно е.
Вратата се затвори и веригата падна, после се отвори достатъчно да мина с набитите с пясък обувки, които изтрих в килимчето, и продължих навътре. Антрето беше светлоси- ньо и още оттук ясно се долавяше миризмата на нова боя и килими. По дължината на коридора стените бяха покрити с жълт тапет на цветен десен над ламперията.
Вляво, точно преди стълбището, имаше друга врата, която може би водеше към гаража, също като в къщата на Джими и Кармен. Добре - ако откажеше да ми помогне, ще вкарам колата вътре и ще я натикам в багажника, без да рискувам случайни погледи.
- Какво, по дяволите, търсиш тук, Ник?
- Вдигнах ръце.
- Умирам за чаша чай.
- Остави чая. Кой ти каза къде живея?
- Никой. Всъщност ти сподели достатъчно. Изгледът от кухненския прозорец към „Блууотър“... Оранжерията.
Тя огледа дрехите ми.
- Е, да - вдигнах ръце, - трябваше да поизчакам да проверя дали си сама. Сега искам да поговоря с теб за нещо, но не и преди да си получа чая.
- Дано не съм те пуснала напразно - каза и тръгна към кухнята. - И не забравяй да си свалиш обувките.
Докато се събувах, чух чайника да се пълни.
Краката ми воняха на умрели плъхове. Опрях рамо на кухненската врата и въпреки че беше с гръб към мен, движенията й издаваха ясно как се чувства. Беше ядосана по-скоро на себе си, отколкото на мен. Не е и предполагала, че ще се издаде по подобен баламски начин. Някога, по времето на службата й в Ирландия, подобен гаф би коствал човешки живот.
- Какво има?
- Отвлякоха Кели. Информаторът.
Тя се обърна с лице към мен, без да пуска чайника. Гласът ми звучеше тихо и проточено, за да може да осъзнае всяка изречена дума.
- Тази сутрин отидох да я видя у баба и дядо й. Сварих ги и двамата намушкани до смърт. Кели я нямаше. Нито бележка, нищо.
И двамата не мърдахме от мястото си, Сузи дори не остави чайника някъде. Разказах й накратко за срещата в „Старбъкс“.
- Става въпрос за обикновена размяна - аз му донасям нещо от Берлин, а той на свой ред ми връща Кели.
- Нещо ли? Какво нещо?
Най-сетне включи чайника в контакта.
- Пет бутилки вино.
Обърна се. По лицето й беше изписан ужас.
- И таз хубава. Трябва да се обадиш веднага на шефа.
- Не - поклатих отрицателно глава. Тя посегна към една от трите жълти чаши зад себе си, които бяха в тон с тапета на стената, и тогава за първи път забелязах брачна халка на пръста й. Започнах трескаво да мисля, но тя, изглежда, разбра каква е работата.
- Спокойно, тук съм си сама. Не живее никой освен мен.
Направих една стъпка към нея.
- Виж, наистина ми трябва помощ. Можех да те излъжа, че става въпрос да си върнем още малко от Зимния дух, но това не е главното в случая. Главното е да си я прибера обратно, после ще мисля за Зимния дух. Не мога да се справя сам с тази задача. Ти си единственият човек, към когото мога да се обърна. Каквото и да решиш обаче, никой не трябва да разбере. Наистина никой.
Чайникът спря да ври и тя постави торбичка чай в чашата. След като я заля с гореща вода, извади запарката почти веднага и я хвърли в кошчето. Тръгнах след нея към хола с чашата си и тя светна полилея. Пердетата пасваха по цвят на дивана и на останалата мека мебел в стаята. Всичко беше прекалено натруфено, но явно такъв бе вкусът й. Във всеки случай не бях предполагал.
Върху покрития с дебел слой лак бюфет в трапезарията бяха наредени няколко снимки. На две или три от тях личеше усмихнат офицер от флота, от другите се хилеха беззъбо две момчета в окаляни ръгби екипи, горе-долу на възрастта на Кели. Сузи посочи с пръст мъжа в униформа.
- Затова все нямам на кого да звъня. Джеф още обикаля някъде по Залива. Момчетата са синовете му. Живеят с майка си в Нова Зеландия.
Джеф изглеждаше доста по-възрастен от нея и очевидно беше стара пушка във флота. Така и не научих каква точ- но е йерархията им, но по сакото му висяха доста златни отличия. По пътя към канапето тя отново се усмихна.
- Нали ти казах, спокойно. Тук съм сама.
Хвърли броя на „Хелоу“, който четеше, при останалите списания на пода и опря крака на възглавничките върху канапето, после ги покри с пеньоара си. Аз се въздържах да сядам да не изцапам мебелите. Кимнах към пазарските чанти.
Към „Блууотър“ ли наобиколи?
- Да, след като не можах да заспя в прилично време. Много исках да се наспя, но с всичката олелия наоколо...
Нагласи пеньоара удобно около бедрата си и вдигна рязко поглед към мен.
- Хайде да чуем какво толкова си се загрижил за това момиче, щом даже не ти е дъщеря.