Пое си дълбоко въздух и когато издиша, по бузите й се стекоха сълзи. Поех и аз, като мислех да попитам дали не иска чай, но тя ме изпревари.
- Един бог знае защо изобщо се ожени за мен - лицето й се разшири в усмивка, докато сълзите капеха по пеньоара.
- Чакай малко, какъв ти Бог, и аз мога да ти го кажа. Та нали нямам равна в леглото?
Посочи ми с ръка кресло, където да седна.
- Майната му, Дамаската така и не ми хареса.
Махнах новите пуловери и палта от облегалката и се настаних. През цялото време, докато ми разкриваше душата си, аз мълчаливо кимах на подходящите места, но все още не бях наясно докъде ще стигнем така.
- В момента, когато позвъни, обмислях аборта. И да ти кажа ли какво реших?
Беше един от подходящите моменти да кимна.
- Бракът ми така и така няма да оцелее, но поне детето ще запазя. Искам го за себе си.
- Това променя всичко, Сузи. Наистина при това положение не мога да искам от теб да...
- И какво толкова? Като съм забременяла, да не съм се осакатила? Но и това е без значение. Нали имам тайно оръжие.
Сълзите й спряха и тя скръсти ръце върху гърдите си в очакване да я попитам какво.
- Чакай малко, не ми казвай, че си извънземна...
Хвърли ми същия поглед, с който Кели обикновено ми съобщаваше, че съм в дълбоко заблуждение.
- Състоянието ми бе, празноглавецо!
- Ами нали то най-много ме притеснява.
- Е, не точно това ми състояние. Чувал ли си за синдрома на полицейското управление в Ълстър?
Не бях и за разнообразие поклатих глава.
- За първи път са го засекли именно там, в Северна Ирландия. Ако някой полицай преживее бомбен атентат, започва да си мисли, че със същия успех може да преодолее и всяка друга заплаха за живота си. Именно това е състоянието ми, което ми помага. Чувствам се неуязвима.
- И какво те превърна в чак такъв супергерой?
- Чувал ли си за оперативния работник от женски пол, който едва не загина при операция в Белфаст през деветдесетте? Сигурно ще си спомниш, август 1993 година. Тогава все още си бил в Корпуса, а?
Бях и имах известни спомени по случая.
- Бяхме двама в колата заедно с партньора ми, Боб, на рутинен оглед в именията около Западен Белфаст. Оставих Боб да направи един кръг около имението, което трябваше да проверим, а аз паркирах от другата страна на улицата да го чакам. Само че явно не сме били достатъчно предпазливи, защото в колата скоро ме приклещи един багер и с греблото опита да смачка ламарините заедно с мен вътре, а няколко бабаити мигом дотичаха да разпердушинят каквото е останало.
Щях да се усмихна, но после лицето й притъмня.
- Не ме питай как, но някак успях да изляза от колата, макар и със счупено рамо, след като багерът беше ударил два или три пъти колата с греблото си. Застрелях багериста, както и едно от момчетата, което се канеше да ме халоса по главата с метален лост. Останалите се отдръпнаха, след като хванах едно от другарчетата им и наврях пистолета си в устата му. Така изчаках останалите коли от екипа да пристигнат и да разпръснат тълпата. Умирах от страх. Боб го завлякоха в имението и го пребиха до смърт.
Сега си спомних. Вдигна се доста шум около случая, нея дори я наградиха.
- Значи, все пак ти си известната багеристка, а?
- От плът и кръв, герой на всички времена.
Звучеше малко язвително, но да оцелееш в подобни обстоятелства несъмнено е достатъчен повод за гордост. Други обикновено са намирали смъртта си в сходни инциденти, също като Боб. Преместването в Ашфорд и работата като инструктор вече си идваха на мястото. Прикритието й след случая е било безвъзвратно провалено, но въпреки това в Корпуса не биха изпуснали кадър от нейния калибър.
- Знае ли Мазния, че страдаш от такъв синдром, дето го пипват оцелелите от удар по главата или каквото там им се случва в Ълстър?
- Не. И не е само той, никой не знае. Освен теб.
Усмихна се за малко и провери дали пеньоарът все още покрива краката й.
- Искаш ли да чуеш и още нещо, което никой не знае? Искаш ли да разбереш истинската история?
Наместих се неловко на креслото. Много по-подходя- що беше да използвам момента и да отида за чай в кухнята.
- Вината, че се провалихме, беше само моя.
Вече говореше без капка чувство в гласа си, с глава, наведена надолу, и коса, която падаше върху лицето й, докато с ръце приглаждаше белия пеньоар върху краката си.
- Паркирах колата като за рутинен оглед, но когато Боб излезе, част от сакото му трябва да е застанало между кобура и колана. Пистолетът му и резервният пълнител се виждаха. Забелязах го чак като пресече наполовина улицата, и веднага надух клаксона. Той дотърча, готов да се изнасяме, но аз нямах никакво намерение за това. Казах му да се стегне и че никой не е забелязал нищо. Всъщност се тревожех много повече да не прекратят задачата и да се чувствам като пълен глупак, отколкото за нашата сигурност. Така беше.