Кимнах, този път по инерция, за да запълня паузата.
- Както и да е, той реши, че съм права, оправи си сакото и тръгна отново нататък. Закарах колата от другата страна на имението, за да го прибера. В следващия момент скапаният багер вече разбиваше купето. Така че, като приключих с геройствата, войниците щурмуваха имението в пълна екипировка за овладяване на безредици и след около час измъкнаха тялото на Боб.
Косата все още скриваше лицето й, но бях убеден, че в този момент се бореше със сълзите си.
- Виж, не трябва да обвиняваш себе си. Той сам е трябвало да се увери, че на излизане от колата всичко е било наред. Стават такива издънки.
- Не, грешиш. Издънката стана, защото не исках да си призная, че в случая бяхме изложени на риск. Ако операцията приключеше там, щях да се чувствам като пълен неудачник, а не можех да приема такова нещо.
Тя се изправи на канапето и свали крака на пода. Очите й бяха в сълзи, а бузите - зачервени.
- На никого не съм го казвала, сигурно съм се чувствала виновна, но видях как ритат Боб до смърт. Той ме виждаше през оградата и крещеше към мен за помощ. Вече бях извън колата, но така и не успях да стигна до него. Видях как разбиха главата му с каменно паве, а нищо не успях да направя...
Сълзите й капеха от очите, без да издаде и звук. Сигурно беше ридала достатъчно оттогава, но емоцията все си оставаше.
Биенето на сърцето ми се учести. Исках да науча още само едно нещо.
- Понякога мислите ти се подреждат като филм в главата, нали? Всичко започва отначало и не можеш да го спреш.
Вече беше по-спокойна, но не избърса сълзите си.
- И при теб е същото, нали? Понякога не мога да се овладея - достатъчно е да гледам нещо по телевизията, свързано с бой. Просто сякаш лентата тръгва в главата ми, след това отново и отново. И не мога нищо да направя.
- Това беше, повече не ми трябваше да знам. Станах и реших да забравим темата.
- Искаш ли чай?
Тя кимна.
- Имаш право, Ник, дай да млъкнем, докато и двамата сме още нормални. Иначе шлюзовете ще прелеят не, ами направо ще изригнат, а тогава вече изобщо е под въпрос как ще се върнем в действителността.
Отидохме в кухнята. Тя се облегна на масата и избърса сълзите по лицето си с покривката, докато гледаше как пълня чайника и търся пакетчетата чай.
- И оттогава, Ник, винаги съм първа на ход. Няма дребна задача, Сузи е винаги напред. Скачам в огъня и излизам невредима дори когато не го заслужавам. Затова и сега ще отида в Берлин заедно с теб.
Намерих кутията с чая на масата зад нея и започнах да наливам в чашите.
- Едва ли ще ми трябваш, преди да съм се върнал с бутилките.
- Помисли все пак. Така и прикритието ще е по-добро, а и не знаеш точно какво те чака на място. Пък да не говорим, че сам си направо обречен - на лицето й се залепи усмивка. - Колко пъти все аз трябва да ти отървавам кожата?
Подадох й чая и отново срещнах познатия ми страховит поглед. Значи нещата си идваха на мястото. Повече никакви чувства и прелели шлюзове.
- Значи си имаш истински синдром, а? А аз те мислех просто за апетитно парче.
Тя се изсмя, но след това бързо присви очи.
- И какво щеше да направиш, ако ти бях отказала? Да ме убиеш ли се гласеше?
- Не, просто щях да те отстраня, докато успея да си прибера Кели.
- Няма да те лъжа, Ник. Ако остана сама в ситуация и трябва да направя избор между Зимния дух и Кели, знаеш кое ще предпочета да си върна, нали?
Кимнах.
- Сега ще те помоля за две важни неща.
- Дано наистина да са толкова важни.
Опънах леко потника си.
- Може ли да използвам душа и пералнята ти? Целият съм в пясък. И, моля те, обади се на „Еър Берлин“ да ти запазят място за моя полет.
53.
Въпреки малките и тесни места в самолета на „Еър Берлин“ двамата със Сузи бяхме толкова уморени, че неудобствата не ни правеха впечатление. Тя седна до прозореца и главата й скоро се кил на към борда на самолета. Независимо от изпитото кафе и двамата бяхме гроги. Пътят беше около 90 минути, но повечето ранобудници, които щяха да се върнат с някой от късните полети, след като си свършат работата в Берлин, също като нас бяха опънали шии върху облегалките с широко отворени уста, от които се стичаше х слюнка. Единствената разлика беше в силната миризма на афтършейв, новите костюми и колосаните им яки.
Сузи ни закара до летище „Станстед“ в поочуканата стара „Микра“, която Джеф използва да обикаля града, когато е в отпуска. На нейно място в гаража оставих моята „Вектра“. След като операцията навлизаше в нова фаза, хубаво би било да я покрия някъде.