Излязохме на яркото сутрешно слънце и аз бръкнах за дозата си антибиотик в джоба на панталона, без да включвам Сузи в сметките. Все още не се беше стоплило съвсем. Двамата със Сузи се наредихме на опашката след костюма- рите, които вече бяха долепили телефоните до ушите си. Белите таксита „Мерцедес“ се изнизваха едно след друго покрай нас и опашката отпред постепенно намаляваше. Засега не говорехме по работа - все още имаше прекалено много чужди уши около нас.
Когато най-накрая дойде и нашият ред, се качихме в един 6-7-годишен „Мерцедес“. На шофьора, турчин, не му трябваше кой знае колко английски, за да разбере Сузи.
— Към „Пункта Чарли“, скъпи.
Излязохме от „Тегел“ и продължихме към централната част на Берлин, навсякъде сграда до сграда. Не след дълго подминахме затвора „Шпандау“ и се насочихме към старата градска част, където булевардите бяха широки и с павирана настилка. Вперих поглед към мястото, където някога стената е разполовявала Берлин при площад „Потсдам“. Там, където се е простирала ничия земя - Зоната на смъртта, сега сградите никнеха една след друга и се оформяха като величествени конструкции от метал и стъкло. Това сигурно е единственият останал град на планетата с толкова възможности за благоустрояване в централната си част. Инвестирани са милиони за възстановяване на инфраструктурата, изграждане на футуристични сгради, просторни булеварди и градински площи накъдето ти око види. А последния път, когато бях тук, ми направи впечатление единствено стената, огражденията с бодлива тел и препреченият с тухлен зид вход за метрото. Сега вече метростанция „Потсдам“ беше подновена, с лъскави стени и всеки ден събираше пътниците за всички посоки към града. Чудех се дали терористите не я бяха нарочили като мишена?
В следващия момент вече отминавахме изложбената зала на „Порше“ и бутиците на Хюго Бос и след още един завой пред нас се откри „Пунктът Чарли“. Сега седеше само като паметник, но на вид не изглеждаше по-различен, откакто го помня през 80-те. Без стената и отряда войници, които пазеха, разбира се. Бялата къщичка за охраната в средата все още бе оградена с торби пясък, оставена беше дори табелката, упътваща за влизане в Американския сектор или, на обратно, в Източен Берлин.
От един автобус слязоха туристи и тръгнаха към музея. Докато плащах на шофьора, погледът ми попадна върху възрастен американец, който обясняваше нещо на младо момче до себе си, вероятно сина му. Човекът носеше дънки и сако от костюм, но нищо чудно през Студената война да е бил униформен и на пост от другата страна на стената.
Теренът от източната страна беше подравнен и очакваше да бъде разработен, но засега изобилстваше единствено от сергии, където турски и босненски търговци предлагаха руски кожени шапки или източногермански кепета и значки. Всичко изглеждаше толкова ново и лъскаво, сякаш беше доставено от същата китайска фабрика, която снабдяваше и амбулантните търговци в Пенанг.
Използвахме един зид срещу бялата къща и музея да се облегнем и Сузи извади картата си. Аз се усмихнах.
- Двама британски туристи, които обикалят забележителностите и мрънкат с лек германски акцент, че наоколо така и няма къде да изпият по един свестен чай. Какво по- нормално от това?
Тя се засмя, а аз погледнах часовника си. Минаваше 11. Сузи извади слушалката от джоба на черното си кожено яке.
- Я по-добре да проверим връзката.
Аз извадих телефона на Джеф от чантичката си и го включих. След като роумингът откри мрежата, и двата дисплея показаха „Дойче телеком“. Набрах международния код и нейния номер и слушалката иззвъня в ръката й. Разменихме някоя и друга дума, преди да затворим.
- Дотук добре. Сега да си отваряме очите за аптека.
Следвайки картата, тръгнахме на юг към бившия Източен Берлин. Еднообразните постройки бяха осъвременени с по някоя рисунка, графити или пък пропаганден лозунг срещу войната.
Покрай нас мина „Трабант“, изрисуван в ярки цветове и с реклама по стъклата на някакво интернеткафе. Част от стената беше запазена като паметник. По улицата започваха да се редят магазин след магазин, а отсреща в обозначено „БМВ“ седяха двама полицаи.