Когато приближихме, видях, че единият полицай имаше засукани като на морж мустаци и добре оформена тлъстина около кръста. Неволно се усмихнах.
Сузи ме стрелна с поглед.
- Какво има сега, селянче?
- Изкарах известно време в Берлин в началото на службата си в армията. Веднъж с един приятел дойдохме тук с военния влак от Хановер. Дотогава не бяхме излизали никъде, нито знаехме къде да ходим, нито какво да търсим, просто искахме да сме далеч от поделението. Така обикаляхме баровете, докато накрая не се ступахме с някакви от местния батальон. Турците също се присъединиха и най-накрая пристигна германската полиция и започна да арестува наляво и надясно. Разпределяха ни по полицейските фургони.
Двамата с другото момче, сега просто не мога да си спомня как се казваше - май беше Кени, седяхме в един от джиповете на две срещуположни пейки, лице срещу лице точно до задната врата. Тогава дойде едно огромно дебело ченге, същото като онова в колата отсреща, и затръшна вратата на джипа, но ключалката явно не хвана. С Кени се спогледахме и го решихме на момента. Беше лудост да не се възползваме. В следващия момент вече бяхме изскочили навън и тичахме надолу по пътя, с грамадния немски полицай по петите ни. Размахваше палка във въздуха и яростно крещеше да спрем.
Обърнах се и го видях как се влачи след нас с оплезен език. Както се тътрузеше, просто нямаше начин да ни стигне. Та ние едва бяхме постъпили в армията, а той изглеждаше като Херман Гьоринг. И тогава, не знам какво ме прихвана, изведнъж се обърнах и почнах да му крещя на немски „Давай, дебеланко“ и разни други от сорта, докато накрая наистина се ядоса здраво. Оставих го да се приближи още малко, после отново си плюх на петите. Когато се опомних, вече лежах по очи на паважа и шишкото дишаше тежко над мен, докато ме изправяше. Беше хвърлил гумената си палка, която ме фрасна право отзад в главата.
Сузи поклати глава и се усмихна.
- Хубаво е да знам, че съм в такива сигурни ръце.
Влязохме в една аптека и много бързо се снабдихме с маски и ръкавици. Страхът от ТОРС беше дотолкова плъзнал навсякъде, че момчето ни даде цяла колекция да си изберем. Взех си десетина зелени в пакет, които приличаха малко на гюдерии, без да съм сигурен, че имаха точната спецификация, която Саймън ни цитира. Майната му, просто щях да се моля да ми няма нищо. Точно до тях на щанда седеше и пакет от 10 чифта гумени ръкавици. Заедно не правеха цял защитен костюм, но поне беше повече от нищо.
В това време Сузи огледа щанда за домашни потреби и когато отидох при нея, в ръцете си държеше два чифта плувни очила и комплект от четири ножа с различни размери от неръждаема стомана, в случай че възникне проблем при получаването.
Навън продължихме в южна посока.
- Спомена, че за Джеф това е втори брак. А за теб?
- И за мен, но тогава бях във флота, почти дете.
Спряхме на един ъгъл да преценим местоположението, си на картата.
- Истински провал. Хич не ти трябва да знаеш. Бях на 18, а той на 19. Трябва да има закон срещу такива издънки. Още две пресечки и сме там.
Тръгнахме и повече никой не отвори дума за провалени бракове. И двамата вече бяхме напълно сериозни.
Всички постройки по „Бергман щрасе“ или бяха отървали бомбардировките на Съюзническите сили, или са били напълно реставрирани в автентичния си вид. Сякаш крачехме из филмов декор на стария Берлин. Самата улица си беше доста оживена, с широки тротоари и коли, паркирани една до друга върху бордюра. По цялата си дължина беше оградена с дървета. Постройките бяха предимно къщи от XVIII век, между които се мярваше по някой и друг съвременен блок. Приземните етажи на всяка сграда бяха витрини на магазини с широки сенници, а тротоарите бяха препълнени с хора.
Спряхме на един ъгъл и огледахме номерата на къщите. Бяхме излезли откъм страната на трицифрените номера, така че номер 22 щеше да бъде някъде надолу. Продължихме и се сляхме с наизлезлите на пазар в сутрешния понеделник. Сякаш половината майки от цял Берлин се мотаеха наоколо, привързали на гръб бебетата си.
Продължихме в същата посока, докато не видяхме номер 48 и малко по-надолу номер 46 от другата страна на улицата. Спряхме под един навес и се облегнахме на стената. Докато Сузи оглеждаше изнесените кожени якета и дънки втора употреба, аз се опитвах да определя къде трябва да се намира номер 22. Накрая хвърлих един поглед към мястото, където сметнах, че е, макар все още много да не си вярвах.
Сузи проследи с очи посоката. Номер 24 беше голям магазин за плодове и зеленчуци с купища продукти отпред. Вляво от него се намираше съвсем обикновен сив жилищен блок с големи квадратни прозорци откъм улицата. Долу имаше централен вход, ограден от двете си страни с витрини, който по моите сметки би трябвало да води към стълбището с апартаменти вътре. Едното от заведенията беше кафене с име „Инвазия“, а на стъклото отдясно имаше неонов надпис „Свободна евангелска църква“. На Джош сигурно би му харесало тук.