Вратата на аварийното стълбище към втория етаж беше метална и водеше в безупречно чист коридор с бели стегни, от двете страни на които имаше врати. Преди да стигна номер 27, вече бях с плувните очила и четирите останали маски върху лицето си. Вратата беше последната вляво.
След като за последен път се уверих, че лицето ми е добре защитено, застанах точно пред шпионката и почуках на вратата. Минаха поне петнайсетина секунди, преди да чуя разкъсване на лента, и вратата се открехна едва на около педя-две, но гледката, която видях, ме накара да отстъпя чак до отсрещната стена на коридора. Два метра ли? И 30 нямаше да ми стигнат, за да се чувствам сигурен в подобна ситуация.
Лицето от другата страна на вратата беше на млад турчин или арабин, малко над двайсетте, чиито ръце бяха целите в червена боя. Това не ме стресна толкова, колкото видът му. Очите бяха кръвясали, а от тялото не спираше да капе пот. Задъхваше се в опита да си поеме малко въздух, а от носа му се стичаше секрет. Вдигнах ръка в знак да не се приближава повече.
- Говориш ли английски?
Кимна и изчезна зад вратата, откъдето се чу задавена кашлица. Въпреки маските над носа ми миризмата на леш от апартамента вече атакуваше обонянието.
Появи се отново. Провисналата му коса беше мазна и следваше очертанията на главата.
- Донеси бутилките до вратата. Разбираш ли?
Кимна бавно, избърса нос в ръкава на дрехата си и пристъпи обратно в апартамента, като остави вратата леко отворена. В църквата песните и ръкоплясканията в божия възхвала продължаваха.
Отместих се по срещуположната стена на коридора, докато не се изравних с пролуката. Холът беше квадратен и сравнително малък. Вътре не се забелязваше нищо особено, с изключение на следите от повръщано върху килима и по стените, както и извадена филмова лента, която най-вероятно използваха, за да уплътнят пространството между вратата и касата.
Чух някой да повръща вътре и се преместих още малко вляво, така че пред мен се откри голям квадратен прозорец с пуснати пердета, през които обаче светлината свободно преминаваше. Стените бяха покрити със същите червени надписи, каквито открихме на „Кингс крос“. Минах още малко вляво и гледката пред очите ми стана наистина вледеняваща.
Върху пода лежеше тяло на човек с тъмна кожа. Не можех да преценя точно пола му, защото състоянието му далеч надминаваше Арчибалд с неговите гангрени. На пода до него бяха оставени два сака. Едва ли трябваше да доведа Саймън със себе си, за да ми каже какво има в тях.
Усетих, че почва да ми се гади. Стомахът беше толкова подпухнал, че вече се подаваше над покритата с лиги риза, а всички открити части на тялото зееха в широки колкото длан язви, от които се стичаше гной и лъщеше на светлината от прозореца. Устата му Отново се задави в опит да повърне. Май все още беше жив, но нямаше да е за дълго.
От съседната стая чух същия шум от повръщане, последван от кашлица, която изхвърли достатъчно секрет от гърлото, за да прозвучи като канала на тоалетна чиния, в която бяха хвърлили кофа вода. Моят човек се мъкнеше с последни сили към вратата.
Тялото в хола помръдна с глава на една страна и впи в мен тъмните си очи. Устата се изкриви в усмивка, която се задържа не повече от секунда-две преди стомахът отново да излее съдържанието си през нея, може би за последен път. Майната им, нито изглеждаха, нито звучаха като мъченици. Поне не в моите очи и уши.
Накрая другият се домъкна до вратата с кашон за шест бутилки вино. Едно от местата вътре беше празно, останалото си беше на мястото. Може липсващото шише да се е счупило, което със сигурност обясняваше състоянието на тези двамата тук.
Посочих към празния коридор, който ни делеше извън вратата.
— Ето тук.
Дробовете му изкашляха секрет с размерите на топка за голф и преди да се обърне да изплюе в коридора храчката си и още няколко, които последваха, остави кашона на указаното място. Вратата се затвори и всичко отново стана тихо. Жизнерадостните химни също временно бяха заглъхнали.
По кашона и върху бутилките вътре не се забелязваше изхвърлен секрет, поне от разстоянието, което все още не се престрашавах да скъся. Но както и да е, не можех просто да седя и да гледам отдалеч, все трябваше в един момент да хвана проклетите дръжки и да понеса багажа надолу.
Изминах трите заветни крачки и вдигнах кутията с дяс- ната си ръка в гумена ръкавица. Докато слизах по стълбите, държах ръката си достатъчно протегната встрани, така че кашонът да не се допира до дрехите ми. Едва ли беше кой знае какво, но поне ме караше да се чувствам по-спокоен.