Когато стигнах входната врата, оставих кашона внимателно на земята. Свалих маската и очилата си с предпазливи движения, да не би гумата от ръкавиците да се допре до лицето ми. Бутнах леко вратата и тя се отвори. Маската, която блокираше заключващия механизъм, падна и аз вдигнах бутилките от земята. По пътя си обратно към гробището вдишвах дълбоко, за да изчистя обонянието си от миризмата, която проби защитните маски горе.
Сузи никаква я нямаше в гробището. Стиснах очилата и маските в лявата си ръка и изтеглих ръкавицата, така че в нея се побра цялата защитна екипировка, и хвърлих всичко в една кофа за боклук. Намерих си свободна пейка и докато чаках, започнах малко по малко да се тревожа за евентуална зараза. Колкото повече седях и чаках, толкова повече страховете ми се усилваха. Наистина отидох достатъчно защитен и спазих необходимата дистанция от апартамента, но все пак оставаха бутилките. Дали някоя от тях не изпуска? За пореден път трябваше да влея малко разум в себе си: „Сега няма време за мислене, работата не и наполовина свършена.“
Свалих ръкавицата от дясната си ръка, активирах телефона и набрах Сузи. Включи се обаче само гласовата поща. Прекъснах и набрах отново, но пак същото. Къде, по дяволите, се губеше?
На третия път отговори. Чувах стъпките й по тротоара и шума от автомобили.
— Къде се дяна?
- На главната улица съм.
- Два пъти не мога да се свържа с теб.
- Сигурно не е имало връзка. Просто оглеждах около входа.
- Аз съм в гробището. Прибрах багажа, донеси малко найлонови пликове.
- Пристигам след няколко минути.
Когато изключих телефона и го прибрах обратно в чантичката си, хората започнаха да се стичат обратно под прозорците на църквата. Беше отново време за химни.
Засега нямах причина да се съмнявам, че някоя от бутилките изпуска. Едва ли щяха да рискуват повече издънки, една им беше повече от достатъчна. Сега единствената им надежда беше в Лондон и затова така се бяха изолирали в апартамента. Не искаха да се вдигне шум около заразата, преди съдържанието на бутилките да бъде ефикасно разпръснато някъде.
Тъкмо гълтах поредната си доза доксициклин, когато Сузи отвори портите от ковано желязо към гробището и аз небрежно й махнах с ръка. Седна до мен с усмивка и двамата се целунахме по бузата за „добра среща“. Ръката й се плъзна в лакътя ми, а с другата подаде две найлонови пазарски чанти, все още залепени за дръжките.
- Горе е истински ад - описах накратко ситуацията в апартамента. - Да взимаме такси и да се махаме оттук. Може пък да успеем да изтеглим малко полета си.
Сложих кутията в една от торбите и започнах да я връзвам, но Сузи не кипеше от ентусиазъм да бърза.
- Добре де, ами онези двамата горе? Може това в кутията да не е всичко. Ами ако решат да...
- И дума да не става, че ще тръгнат в това състояние и ще рискуват удара в Лондон.
Поставих първата торба с бутилките във втората.
- И двамата са целите в гангрени. Никъде няма да мръднат.
Май не й звучах особено убедително.
- Това не изключва липсващата бутилка да е все още в апартамента и да не е празна. Сам видя как действа и какъв ужас е. Хайде, Ник, не можем да оставим нещата така.
Поех си дълбоко въздух.
- Виж сега, ако имаш някакви идеи, просто си ги задръж.
- Единственото, което ме интересува, е да върна бутилките и да отърва Кели. Нали не си забравила за какво дойдохме?
Взех бутилките със Зимния дух и тръгнахме към главната улица.
- Съжалявам, просто сега не мога да мисля за друго.
Не след дълго хванахме едно такси и потеглихме към летището.
Нямахме проблеми със смяната на билетите. Оказа се, че последният полет за деня е най-натоварен и беше добре дошло, че две от местата за него се освобождават. Отидохме право в залата за чакащи и Сузи си купи парфюм и две големи блокчета „Тоблерон“ от безмитния магазин, така че в крайна сметка спечелихме още две найлонови торби, в които да поставим кашона с виното. Багажът ни изглеждаше съвсем обикновено на фона на всичките червени пластмасови куфари, които чакаха собствениците им да ги качат на самолета.
Излетяхме за „Станстед“ със Зимния дух на топло в помещението за ръчен багаж, обвит с якетата ни. Стюардът не позволи да оставяме багаж в краката си. Записах си наум, като кацнем, да се добера до помещението преди костюмара от другата ми страна.
55.
И двамата върнахме часовниците си с час назад, докато се ориентирахме към опашката от костюмари и загорели летовници на бариерата към Имиграционната служба, които чакаха за паспортна проверка. Държах торбата със Зимния дух здраво в лявата си ръка, Сузи вървеше от същата страна, да не се блъсне някой в багажа, и двамата с отворени на последната страница паспорти.