Всяка мнителност за някаква опасност се беше изпарила от главата ми. Така и трябва, да се вживееш като актьор в ролята си, иначе ще личи, че не си естествен. Изкарах една приятна сутрин в Берлин и следобеда вече се прибирахме с приятелката ми - аз с няколко бутилки безмитно вино в плика, а тя със солидно количество „Тоблерон“ в стомаха. Оставаше само паспортната проверка.
Сузи не се откъсваше от лявата ми страна, докато опашката бавно напредваше. След няколко минути чакане вече бяхме само на пет-шест човека от гишето, зад което стоеше жена. Вдигнах поглед и видях, че очите й гледат право в мен. Тя бързо ги отклони в друга посока, но вече всичко ми беше ясно. Едва ли знаеше за какво става дума, просто й бяха казали да ме пусне без много-много патаклами.
Преместих паспорта в лявата си ръка при торбата и извадих бутилка с дясната. Сузи ме наблюдаваше, без да каже и дума. Хвърлих поглед към жената зад бюрото, която пускаше поредните пътници. Когато дойде ред на хората пред нас, направи знак на цялата групичка, в която се намирахме, да мине, без изобщо да огледа кого пуска.
Продължихме нататък след останалите пътници, които се насочиха към отделението с количките.
- Какво става, Ник? Проблем ли има?
Продължавах да се оглеждам. Наоколо дебнеше оперативна група.
- Проблем ли? Шибана кучка. Ти си ми проблемът.
- Моля?
Отдръпнах се от нея и хванах бутилката за гърлото, все едно ще я хвърля на земята. Лицето й тънеше в недоумение, докато се оглеждаше какво търся с очи в залата.
- Ник, моля те, кажи ми какво става. Трябва да знам, по дяволите.
Кимнах към количките. Бяха те, Юмрука и Кютюка, все още в дънки и фланелки, но този път отгоре носеха и палта до коленете. Бяха преметнали през глава по една чанта, така че независимо дали тичат или се бият, противогазите винаги да са им подръка.
Сузи проследи погледа ми.
- Не съм аз, Ник. Трябва да ми повярваш.
Минах набързо покрай количките, както и повечето кос- тюмари от нашия полет, които не носеха нищо повече от куфарче и лаптоп. Юмрука и Кютюка останаха на трийсетина метра от дясната ми страна и аз уверено продължих към „Митнически контрол“. Разменихме си по един поглед - явно и тримата бяхме наясно със ситуацията Те едва ли разчитаха, че блъфирам с бутилката в ръка при толкова много хора наоколо. Щяха търпеливо да изчакат момента, засега друго не им оставаше.
- Там горе има още двама - чух гласа на Сузи зад себе си.
Видях ги, обикаляха около митническите изходи и вече премятаха торбите си през глава, без да ни изпускат от поглед.
Спрях и се обърнах към Сузи.
- Така, аз продължавам с всичките пет бутилки в себе си. Ако ти или някой от онези се опитате да ме спрете, хвърлям всичко цимента. Ясно ли е? Върви им кажи най-добре.
- На никого не съм казвала и дума, Ник. Изобщо не зная как са разбрали.
Сега по петите ми бяха само Юмрука и Кютюка, другите двама се замотаха нанякъде, като видяха, че вдигнах в ръка бутилката, готов да я хвърля.
- Ти си се обадила, докато бях в апартамента да прибера бутилките. Ти си била.
Тя се изравни с мен.
- Не, Ник, чисто и просто нямаше връзка. Защо ми е да те предавам?
Идваха ми наум цял куп причини. „Щатно място“ и „агент от Службите“ изпъкваха най-ясно. Двамата тръгнахме след върв.олицата колички, претрупани с куфари и пликове с безмитни стоки към синия изход за граждани на Европейския съюз.
Де да знам, може шефът да е проверил полетите или пък да са проследили кредитните карти.
От терминала ни делеше една-единствена плъзгаща се врата, пред която се образува опашка. Исках да си направя място с лакти сред тълпата и после да тичам колкото ми държат силите, но така рискувах да привлека вниманието на униформената охрана на летището, която най-вероятно не подозираше какво се случва. Ако се затичах, цялата работа щеше да се превърне в истинско преследване. Трябваше да запазя спокойствие поне за момента, а усещах как вените във врата ми пулсират, та чак ще изскочат от кожата.
На опашката пред мен стояха четири жени към чети- рийсетте, които тикаха количките с багажа си и все още изживяваха ваканционното настроение, като от време на време не скриваха раздразнението си как утре всичко свършва, щом престъпят прага на офиса. Изглеждаха като четири мам- чета, които се бяха глезили в някой крайбрежен курорт, облечени в същите тениски и къси панталони, с които сега обикаляха летищата.
Обърнах се и видях Сузи. Беше на около три крачки зад мен, Юмрука и Кютюка - на около 20. Силно се надявах да не се опитат да ме спрат, докато съм на опашката. Как можех да реагирам - да счупя бутилката в главата на една от жените пред мен? Или пък да хвърля шишето в земята? Стоях едва на крачка-две от летовничките с бутилката в едната ръка и торбата в другата.