- Ще се постарая, но в крайна сметка най-важното е Зимния дух да си остане в бутилките, и то във всички. Мисля, че и сам разбираш колко трябва да внимаваме.
56.
Когато наближихме „Тотнъм хейл“, в зеленината отвън започнаха все по-често да се появяват сиви и грозни високи бетонни постройки. Високоговорителят обяви гарата, която се намира на около 20 минути път от „Оксфорд Съркъс“ по линия „Виктория“. Оттук туристите могат много по-лесно да стигнат до някоя част на Лондон, отколкото ако пропътуват целия път до „Ливърпул стрийт“. Докато влакът намаляваше, аз надникнах през прозореца, като се стремях до последно да излъжа преследвачите за намеренията ни.
Скоро влакът влезе в една гара от стъкло, бетон и рекламни табла, заобиколена от административни сгради и открити пространства. За малко мярнах голямо шосе с обширен паркинг край него, където пазаруващите оставяха колите си.
Доста от хората в нашия вагон станаха и се отправиха към вратите - жени в костюми на различни авиолинии, които бяха свършили смяната си в бюрото за продажба на билети, както и много завръщащи се летовници. Черна жена постави бебето си в триколката зад Сузи и взе да го окопчава с коланите.
Юмрука и Кютюка бяха в далечния край на вагона, вече съвсем оклюмали от отегчение. Другите двама не се мяркаха, но несъмнено бяха готови да ни поемат от влака.
Огледах джобовете си и кожената чантичка на колана, за да не изпадне нещо, ако се наложеше да ускоря малко ход. Сузи се зае със същото, без да го крие.
- Майната им, на кого му пука.
Имаше право. Единият екип така или иначе щеше да слезе на гарата в очакване да побегнем навън, така че изчакването до последния момент нямаше да ни даде особено предимство. Влакът вече беше забавил достатъчно, за да мога да прочета рекламните табели. Жената с количката си намери път в слалома от куфари и раници по земята и ние тръгнахме след нея. Влакът изскърца леко със спирачки и автоматичните врати пред нас се отвориха. Беше последният ни шанс да обменим по някоя дума. Долепих устни плътно над ухото й. ф — Супермаркетът „Смит“, 11,30.
Сузи кимна и двамата последвахме майката с бебето по перона. Очите й пак бяха придобили онова страховито изражение.
Единственият път от гарата беше тесен закрит мост с козирка от плексиглас, която вече бе доста поиздраскана и цялата в графити. Юмрука и Кютюка ни следваха неотлъчно, докато се смесвахме с тълпата в тази посока, резервният екип беше срещу нас, но не се отдалечаваха много от влака, в случай че ни хрумнеше да скочим обратно вътре в последния момент.
Сузи ме тупна по рамото.
- На слука. Аз хващам към метрото.
Закрета нагоре по стълбите и двамата откъм влака отлепиха след нея. Аз продължавах да стоя зад майката с триколката. Носеше голяма чанта през рамо и ходеше леко наклонена на другата страна, за да може поне малко да изравни тежестта. През плексигласа наблюдавах как Сузи бързаше към другата страна на перона. Когато стигнахме подножието на стълбите, застанах до количката.
— Да ви помогна?
Жената ми благодари с приятна усмивка и аз хванах количката отпред с дясната си ръка, като внимавах да не събудя Зимния дух в лявата.
Преди да тръгна нагоре по стълбите, хвърлих един поглед назад. Юмрука и Кютюка бяха на двайсетина крачки зад нас и говореха по телефона, чантите им вече бяха вдигнати почти на нивото на гърдите. Вероятно за да могат мигновено да извадят противогазите си, в случай че изпусна бутилката.
На горната площадка оставих предното колело стабил- но на земята и майката още по-радушно ми благодари за помощта. Отвърнах с усмивка, след което свих вляво и тръгнах по надлеза. Видях как жената отзад на няколко пъти перна Юмрука в главата, докато наместваше чантата върху рамото си, но той много не се трогна от извиненията й. Пред себе си вече виждах билетната каса и входния пункт за метрото малко по-нататък. Покрай автоматите за билети бяха наредени подвижни бариери, от които водеха ескалатори надолу. Нито Сузи, нито другите двама след нея се виждаха наоколо.
От другата страна на надлеза беше главният подстъп към гарата, пред който имаше стоянка за таксита. Свих вляво и тичешком тръгнах към главната улица, на около двайсетина метра пред мен.
Обикновено хората подсъзнателно се стремят да пазят възможно най-голямо разстояние между себе си и онези, които ги следят, и независимо дали се намират в градска или в селска среда, идеалният начин за това им се струва да вървят възможно най-бързо в права линия. Всъщност майсторлъкът е човек непрекъснато да сменя посоката, особено когато се намира в застроен район. Всеки път, когато се наложи да минеш през някое каре, преследвачите ти са затруднени в избора си накъде да те последват, без да се издадат, трябва да обхванат с поглед по-широка територия и евентуално дори да се разделят. Когато хрътките гонят заек в полето, той никога не тича в права посока, а увлича преследвачите си в широка крива, така че точно когато те го настигат и са готови да скочат отгоре му, трябва да завият след него, с което автоматически губят скорост. Сега въпросният заек бях аз.