Когато Джордж се обърна с лице към мен, впечатлението, че днес наистина е петък - ден на майстора, вече изглеждаше съвсем реално. Беше облечен като за поло вместо с обичайната си риза, вратовръзка и спортно сако. Може би следващата седмица дори щеше да се престраши да остави някое копче разкопчано, но тогава нямаше да съм тук, за да проверя.
Джордж седна върху тъмен дървен стол, който изскърца под тежестта му. Сигурно и той все още миришеше на кашона, от който е изваден. На бюрото му нямаше нищо освен телефон и тъмнокафяво куфарче. Посочи ми стол пред себе си и мина направо на въпроса.
- Какво направихте с оръжието?
В ръката си все още държах празната чаша от кафе. Просто нямаше къде да я изхвърля.
- На следващия ден Сузи отиде да покара водни ски в залива и изхвърли желязото на около 300 метра навътре в морето. Патроните си бяха в барабана. Не отидох с нея, но тя и сама си знае работата.
Джордж повдигна вежди.
- Просто нямах възможност - не исках всички да видят охлузването по крака ми.
- Сега по-добре ли си?
- Вече е наред. Просто не мога да се стърпя да не човъркам коричките нощем.
Последното трябваше да прозвучи като шега, но Джордж не й обърна внимание. Сега беше прекалено ангажиран с луминесцентните лампи по пластмасовия таван.
- Тази светлина направо убива очите ми. Ще ми трябват няколко реостатни ключа.
Кимнах по инерция. Обикновено Джордж знаеше кое е правилното. След това отново заговорихме по темата.
- Ти и тази жена, как й беше името...
- Сузи.
- Точно така, Сузи. Двамата свършихте много добра работа.
С тези думи придърпа куфарчето от бюрото към себе си и набра комбинацията за ключалката. Наведох се, оставих чашата си върху идеално лакирания дървен под и попитах:
- Все се чудя, Джордж, какво ли е имало в онези бутилки?
Дори не погледна към мен.
- Хич не ти и трябва да знаеш, момчето ми. Ти свърши твоята част от работата.
След като отвори куфарчето си, вдигна поглед и опита неуспешно да се усмихне:
Нали си спомняш какво ти казах - работата ни е да пратим тези отрепки при техния бог доста преди той сам да ги е повикал. Това е единственият възможен начин.
Все така завършваше фразите си, а тази наистина я помнех.
- И сега накъде ще хванеш?
- Не зная, сигурно ще изчезна за известно време.
- Трябва да знам къде да те открия. Носи мобилния телефон навсякъде със себе си. Номерът на пейджъра ми остава същият до края на месеца. След това ще ти дам новия.
Извади от куфарчето дебел кафяв плик и заедно с напечатан лист хартия ги плъзна по бюрото към мен. След това огледа още веднъж лампите по тавана и хвърли един поглед на ръчния си часовник.
Листът беше декларация, че съм получил 16 000 долара в брой от Джордж, и изискваше моя подпис. В противен случай той не би се поколебал да се обзаведе с ново пони, което да отива на спортната му риза.
- Не спомена ли нещо за 20 000 долара?
- Така беше, Ник, но ти току-що внесе 20% от сумата като дарение във фонда на ветераните.
За момент огледа разкошния си кабинет, разпери ръце и продължи:
- Какво да се прави, Ник - навън има много бивши кадри с голям принос, но жалък поминък. Животът някога беше различен - работеше се по служба, не за пари, и когато някой от нас се пенсионираше или просто превърташе от работата, получаваше само една мижава пенсия. Тъй като сега положението ни е далеч по-завидно, считам за редно онези от ветераните, които все още са между живите, да получат част от нашите привилегии. Не става въпрос за компенсация, Ник - много от тях едва оцеляват. Ние почти не познаваме техните несгоди.
Отворих уста да кажа, че всъщност нямам избор, но Джордж ме изпревари:
- Щом като вече си един от нас, така трябва да мислиш и ти. Всички даваме своя принос към фонда. Кой знае - може един ден ти самият да опреш до него.
Изобщо не си направих труда да броя парите. Със сигурност в плика беше всичко до последния цент. Не е имало случай досега парите ми да се забавят или да не са точно - Джордж лично проверяваше всеки път. Това беше една от причините искрено да го харесвам.
Джордж отново хвърли поглед на часовника си, затвори куфарчето и го заключи с шифъра.
- Сега вече е време да тръгваш - каза ми той. - И да не забравиш чашата си на пода.
Взех плика с парите и празната си чаша от кафе и се запътих към вратата. Следващите му думи ме накараха да се обърна.
— За теб винаги ще има място тук, Ник, това вече нищо не може да го промени. Докато, разбира се, не те убият или пък аз не намеря някой по-добър.
Усмихваше се, просто искаше да ми покаже, че е наясно за отношенията ми с Кери. Кимнах му и отворих вратата. Толкова стигаше, за да погаля самолюбието му. Когато се обърнах, за да затворя след себе си, видях, че Джордж отново седеше загледан в лампите на тавана. Навярно обмисляше какво да поръча на техника за осветлението. Не му завиждах - с тези хора човек трудно можеше да се разбере, дори и да говореха един и същ език. Това поне знаех от опит.