Обърнах се с лице към него и вдигнах чантата.
- Ще я хвърля.
- Не, няма, момчето ми - Той разтвори палтото си, под което видях револвер, окачен в кобур на бедрото му. - Давай бутилките или ще те похарча тук и сега.
Направи още няколко крачки към мен и спря точно когато високоговорителят съобщи няколко човека да помогнат на щанда за бои. Бях приклещен в ъгъла, с гръб към стената, на не повече от три-четири крачки. Той протегна ръка.
- Дай.
Да бе, как пък не.
По темето му проблеснаха потни капки и се изтърколиха надолу по лицето. Вдигнах торбата още по-високо в ръцете си, а той посегна към желязото и го извади от кобура. Дулото беше увито със заглушаваща материя. Той дръпна петлето с палец.
- Какво пък, рискът си струва...
Не бях сигурен доколко е решен да стреля, но изражението му ме плашеше. В очите му гореше дивият ентусиазъм на Сузи да се справи със задачата. Облегнат върху мрежата зад себе си, бавно свих колене и оставих чантата върху мокрия под. Водопръскачките поръсиха плика с логото на безмитния магазин, след като за пореден път не подминаха и дънките ми. Електрокарът мина в обратна посока от другата страна на редицата с палми и свирна на няколко купувачи, чиито колички се пречкаха на пътя му.
И сега какво. Знаех, че няма да ме пусне покрай себе си и след това да вземе плика с бутилките. Пътеката, където стоеше, беше прекалено тясна и докато се разминавахме, рискуваше да го нападна. Трябваше да съм му пред очите, докато прибере торбата с бутилките.
- Отваряй уста.
На негово място бих направил същото. Когато отпуснах долната си устна, той направи една последна крачка към мен и завря револвера в лицето ми. Мозъкът ми реагира със спазъм. Ако дулото не беше толкова долепено до очите ми, можех да виждам през него.
Не исках да си поемам дъх, нито да мърдам очите си. Петлето все още беше дръпнато назад, а пръстът му опираше в спусъка. Заглушаващата материя триеше лицето ми.
Вдигнах мълниеносно ръце към дулото в лицето ми, сграбчих го и извих наляво и нагоре.
Юмрука се извъртя да ме удари със свободната си ръка, което нямах време да избегна. Слепоочието ми пламна, а очите ми вече не виждаха ясно.
Оръжието беше на сантиметри от лицето ми, но все още сочеше нагоре. Препречих с малкото си пръстче пътя на петлето и запокитих Юмрука с гръб към оградата. Той натисна спусъка и ударникът се заби в кожата на пръста ми. Затворих прегръдката си толкова здраво, че китката му се изви и опря в лицето ми. Дебелата цев на оръжието, което стискаше, опираше до бузата ми. После с все сила се строполих на земята.
Коленете ми удариха циментовия под и ми причиниха такава болка, каквато на него изместването на раменната става. И двамата изкрещяхме.
Строполи се като чувал с картофи и наистина се контузи зле. Изтръгнах от ръката му оръжието, като поставих пръст отново срещу ударника, за да върна петлето в безопасното положение. Той протегна ръка към бутилките със Зимния дух, цялата му уста бе омацана в лиги.
— Майната ти, върви по дяволите.
Вече знаеше какво се глася да направя и не смятах да го разочаровам. Премерих един точен удар в лицето му и го съборих на пода. Гърчеше се в опитите си да защити ранената си дясна ръка и да не глътне някой счупен зъб, докато поема дъх.
Затъкнах револвера му отпред в дънките си, вдигнах плика от безмитния магазин и се насочих към изхода. Оглеждах вратата в очакване да срещна Кютюка. Скоро той влезе и тръгна на бегом към отделението с градинарски стоки, като очите му шареха из алеите. Юмрука едва ли му беше обяснил с много ясен глас по телефона, но Кютюка е схванал в общи линии за какво става въпрос.
Тръгнах към предната част на халето, без да тичам или да се набивам на очи по някакъв начин. Хората зад мен тъкмо почваха да мърморят, че нещо не било наред отзад, което скоро измести от разговорите им предложението на деня в магазина. Млад мъжки глас от високоговорителя прикани дежурния по първа помощ да се яви в градинарското отделение.
Излязох от сградата покрай един едър полицай индиец с прекалено голям размер яка на ризата си и фуражка над ушите. Извадих късмет, че вътре ме последва само единият. Ако бяха двамата или пък ако не бях съумял да се оправя достатъчно бързо с Юмрука, кой знае какво щеше да се случи по-нататък.
57.
Очите на Кели ме гледаха от снимката пред мен. Вън дъждът биеше по асфалта и тропаше върху ламаринените покриви на паркираните наоколо коли. Изглежда, отново започваше буря, която ще вилнее чак до сутринта. Седях под навеса на скъп магазин за обувки малко преди площад „Суоун“, насред вдигнатите скелета за строежа в съседната сграда. Няколко подемника, натоварени с влажен хоросан и стари, доста поизмокрени тухли, препречваха пътя към тротоара.