Когато прибрах снимката на Кели обратно в кожената чантичка на колана си при револвера „Таурус“ 38-и калибър, който взех от Юмрука, часовникът ми показваше 11,16. Погледнах към спирката на метрото на площада, която, беше затворена. Всъщност всички станции на метрото, покрай които минах по пътя насам, бяха преградили подстъпите си и отпред седеше по някой изнурен полицейски служител. Големи табели информираха изнервените пътници, че причината се дължи на повреда в електрическото захранване. Може би поради излелия се дъжд. Лондонското метро спираше работа до следващо известие.
Надявах се Сузи също да се покрива някъде наоколо, докато стане време за срещата ни в супермаркета. В противен случай нямах какво толкова да обмислям, просто трябваше да се примиря с факта, че ще занеса на информатора две бутилки по-малко от очакваните пет. Останалите ще получи, като освободи Кели. Не че много щях да облекча положението й в случая, такива заплахи вървяха само в продукциите на Холивуд. Ако бях на мястото на информатора, щях просто да се възползвам, че съм се докопал до три от бутилките, и да тегля куршума на двама ни с Кели.
Пешеходците по това време на деня бяха доста повече, отколкото очаквах, вероятно поради срива в метрото. Поне за таксиджиите имаше работа. Покрай площада се точеше цяла върволица от хора, чакащи под чадърите си за някое такси.
Бях облечен в долнище на анцуг и полиетиленово яке с бейзболна шапка на главата, така че да не се набивам в очите на Големия брат, чиито камери дебнеха навсякъде. На краката си носех нови маратонки, които вече се бяха измокрили и измърсили от джапането през града. Зимния дух тлееше в бутилките, които бях оставил в раницата „Найк“ до себе си, завити в коженото ми яке и дънките. Когато се измъкнах от магазина на „Би енд Кю“, спрях на около четвърт миля по-надолу едно минитакси, чийто шофьор едва ли плащаше лицензни такси и пълно автокаско, но затова пък с достатъчно добър английски, за да приеме поръчката ми за Южен Лондон. Разнебитеният ауспух на ровъра му при всяко спиране удряше в асфалта. Остави ме на „Бетнал Грийн“, където си купих дрехите от разпродажбата в един индийски магазин, и се качих на метрото горе-долу по същото време, когато Мазния е решил, че вече не може да осъществява само вътрешен контрол върху ситуацията. Едва пропътувахме две спирки, и на станция „Банк“ всички бяхме свалени и гарата бе затворена.
Загледах се в автобусната спирка, но никой от хората, които се свиваха под мокрите си и проблясващи на уличните лампи чадъри, или пък от онези, които търсеха завет пред витрината на супермаркета, не изглеждаше като Сузи. Погледнах отново часовника - 11,26. Наведох глава и преметнах раницата през двете си рамене, така че да бъде стабилна, ако се наложеше да се затичам. Излязох в дъжда и след по-малко от две минути вече бях опрял гръб във витрината на супермаркета „Смит и Бутс“ с раницата между краката ми. Навесът отгоре беше не повече от десетина сантиметра, но успешно създаваше илюзията за добър подслон в това време. На трийсетина метра вдясно от другата страна на кръстовището двама полицаи, мъж и жена, охраняваха затворения изход на метростанцията, отегчени от цялата работа, но със сигурност под повече сушина от мен. Парите за извънреден труд, които ги чакаха към заплатата, също не бяха за пренебрегване. Жената каза нещо и двамата се заляха в смях. Ако знаеха защо е цялата работа, едва ли щеше да им бъде до шегички.
Двама мъже все още в официалните си дрехи и с куфарчета минаха покрай мен наведени под едно малко сгъваемо чадърче. Проследих ги с поглед до „Кингс роуд“, после се загледах в една жена, която приближаваше от срещуположната посока. Най-после! Макар че ходеше с приведена глава, не можех да сбъркам Сузи от това разстояние.
Тя носеше през рамо голяма кожена чанта. Косата й беше прибрана над главата под шапка с козирка, а дънковото яке и провисналите й кремави панталони попиваха падащия дъжд.
- Здравей - усмихна се, като ме видя, и ме целуна по двете бузи, - как си?
- Добре, само да не беше този дъжд. Хвана ме точно на прибиране.
- Паркирала съм зад ъгъла. Ще те откарам донякъде.
На половината път до следващото Т-образно кръстовище Сузи вдигна леко глава, само колкото да проличи движението на устните й под капещата от дъжда козирка на шапката.
- Видя ли всичките тези затворени метростанции наоколо?
Кимнах.
- И мен ме хвана, на „Банк“, свалиха ни, както си пътувахме, и навън. Нарушение в захранването, ама друг път. Същото е, когато пренасят ядрени бойни глави по магистралите - в три сутринта всички пътни възли са затворени заради някакъв несъществуващ инцидент по трасето и после бариерите изведнъж мистериозно изчезват след преминаването на конвоя.