След по-малко от минута спряхме и той отвори вратата до себе си. С няколко допълнителни опита отворих и аз моята. В купето стана светло. Микробусът се намираше до един подемник на пътя, паркирал пред червена тухлена стена със заковани дъски по прозорците. Трябваше да действам бързо.
- Каквото и да си решил, човече, помисли пак. Ами ако бутилките не са истински, ако просто съм ги разменил...
Усмивката на лицето му подсказа, че не дава пет пари. Можех да дрънкам каквото си искам, все едно, нямаше да го трогна. Хвърли ми един вързоп пликове за боклук и пристъпи до мен с кашон за вино от „Сейнсбъри“ в ръката си.
- Събличай се. Ако обичаш, събличай си дрехите.
Натисна копчето на лампата, така че купето остана да свети и след като затвори страничната врата. Досега не бях забелязал колко вкопани в черепа са очите му.
- Снимката на момичето ти, ако обичаш.
По гласа му си личеше, че никъде нямаше да ходим, докато не изпълним цялата процедура, която си е наумил. Свалих раницата от гърба си и я оставих на земята, после му подадох снимката от чантичката си. Започнах да свалям дрехите от себе си една по една. Без това нямаше да се мине. Нямаше начин да рискува, ако носех в себе си проследяващо устройство. При това, каквото и да се случеше с дрехите ми оттук нататък, снимката с номера нямаше да е между тях. В смисъл, че само дрехите ми отиваха в каросерията на подемника, поне засега.
Докато се събличах, той отвори раницата ми и размота бутилките от дрехите вътре. Шишетата леко издрънчаха едно в друго, докато ги вадеше. Прегледа ги внимателно на светлината. Обели с нокътя на палеца си етикетите и отново провери. Ако имаше някакви следи по шишетата, драскотина или нещо подобно, задължително щеше да ги разпознае.
Междувременно останах само по чорапи и боксерки. Нощта беше студена, а и дрехите ми бяха просмукани чак до кожата с вода, така че вече започвах да зъзна.
- Всичко, ако обичаш. Сваляй всичко - махна с ръка към треперещото ми от студ тяло.
Свалих и последното си бельо и хвърлих всичко в един от боклукчийските пликове заедно с часовника, документите си и чантичката.
— Мръдни малко, ако обичаш - посочи ми да се прибера още малко навътре в микробуса и бръкна в джобовете си, откъдето извади гел и хирургически ръкавици. Веднага разбрах какво е намислил, защото неведнъж бях минавал през същата процедура. Наистина само много малките устройства могат да се вместят в задния двор, но дори техните батерии издържаха по няколко часа работа.
Без да чакам покана, приведох тялото си напред и се хванах за палците. Гумената ръкавица плесна върху ръката му, после дойде ред на гела. Всичко трая около две секунди. Когато свърши, отвори задната врата, взе отвътре боклукчийската торба с дрехите ми и я захвърли в подемника. След нея и ръкавиците.
Туйто - седях гол-голеничък само с пет бутилки Зимен дух в краката си, и то с висящи от тях етикети.
Страничната врата отново се затвори, но поне в купето продължаваше да свети. Така потеглихме. Прошарения опря телефона в ухото си, от време на време дори се смееше на нещо. Чудя се коя ли част най-много му е харесала - онова с гела или да ме гледа как се мъча да преценя шансовете си за оцеляване.
Спряхме на светофар и след кръстовището завихме два пъти - надясно и след това наляво. Покрай нас пешеходците разплискваха локвите по тротоара. От време на време чувах по някое авторадио или мотор на кола да усилва оборотите покрай нас. Опитвах се да не обръщам внимание на студа и на настръхналата си кожа, стисках с две ръце Зимния дух да не изскочи. И идея си нямах накъде отиваме, но предполагах, че е въртял последните две пресечки, за да ме дезориентира за посоката.
Отново спряхме и този път той отвори вратата си. Чу се тракане на верига и скърцане на порти. Микробусът продължи още малко навътре, после моторът изгасна и остана само дъждът да чука по ламарината на колата. Където и да се намирахме, явно това беше крайната ни цел.
Вратата до мен се отвори. Намирахме се в двор. На две стъпки встрани се издигаше кафяв, мокър и изцапан зид. В него имаше отворена врата, която водеше в малко и неугледно коридорче. По-навътре имаше друга врата и стълбище вляво.
— Влизай, хайде - подкани ме Прошарения, сякаш пристигам на официална вечеря. Стъпих на студения асфалт със Зимния дух в дясната ръка. Наоколо не виждах нищо друго у освен тухлени зидове и блестящите от дъжда керемиди по покривите на съседните къщи. Едва ли шофирането продължи повече от час, така че сигурно не бяхме излезли от Лондон, макар и да не знаех къде точно в града се намираме. Единствената ми надежда беше поне Сузи да се е ориентирала добре.