Информаторът върна телефона върху поставката за ръка на канапето, без да сваля поглед от телевизора.
- Американското звено ли бяха?
Не ме погледна.
- Както виждаш, може и те да се забавят, но Бог бди над нас.
Телефонът отново иззвъня и картината на телевизора вече показваше опашките пред един от денонощните магазини на „Теско“, където британците усвояваха американския опит с препълнените пазарски колички, след като вече бяха видели съобщенията в късните новини.
Всяко пораженство му беше чуждо. Просто провери номера на дисплея, натисна бутона за връзка и започна да говори. Разговорът трая няколко секунди. В кадър се появи някакъв политик, който призоваваше за повече спокойствие.
Телефонът изключи. Трябваше на всяка цена да зная с кого беше говорил.
- Тя сега в къщата на момчето ли е? Добре ли се чувства там
- Разбира се, че е добре - кимна с глава той. - Ние не сме зверове.
60.
И сега какво, по дяволите, да правя? И Сузи? Беше ли проследила транзита дотук? Дали се криеше някъде наоколо, или отново беше тръгнала да ги следи?
Ако дебнеше край къщата, нямаше да се намеси, независимо дали е видяла или не как отвеждат Кели с микробуса. Не можех да я обвинявам за това - все още нямаше следа къде съм аз и, което е по-важно за нея, какво е положението със Зимния дух.
И от колко време всъщност съм тук? Половин час, може би 40 минути, нямах представа. Тя можеше да нахълта тук всеки момент и да провали всичко, което щеше да се случи.
А какво щеше да се случи?
Трябваше да предприема нещо, и то веднага. Ами ако Прошарения и Синия поддържаха връзка с информатора на всеки половин час - или пък на всеки четвърт? Какво щеше да стане с Кели, ако се обадеха и никой не отговори. Щяха да я убият, със сигурност.
И двамата седяхме вперили поглед в телевизора и наблюдавахме паниката по улиците, предположенията и откровените лъжи, които запълваха ефирното време от двете страни на Атлантика.
Информаторът седеше на няколко метра вдясно от мен. Пъхна мобилния телефон в джоба си и извади нов фас от пакета цигари.
Погледнах към месинговата джамия върху телевизора, като преценявах разстоянието. Беше с размера на фотоапарат.
Вдишах бавно, като се концентрирах върху телевизора. Имах само веднъж право на опит. Преброих, едно... две... три...
Скочих, вперил поглед в парчето метал. Зад себе си чух приглушен вик. Хванах метала и съборих с инерцията си телевизора. Останалите украшения се разхвърчаха по пода.
Извъртях очи към мишената си и с цяло тяло се понесох към него, стискайки металната фигура в юмрука си, готов да го стоваря като чук върху главата му.
Лицето му не издаваше нито изненада, нито страх, когато стана от канапето и с искрено раздразнение извика:
— Глупак такъв! Нали уж детето ти!
Стоварих юмрука си върху главата му, като подгънах колене, за да придам повече сила на удара, който обаче не го достигна. Изведнъж погледът ми се премрежи, всичко пред мен се превърна в звезди и аз се строполих върху канапето. Мамка му, това наистина боли.
Отворих с усилие очи и стегнах юмрук около оръжието си. Почти не чувствах от болка едната страна на лицето си, а усетих и кръв. После зъби, които се мотаеха в устата ми. Виждах единствено краката му, които отскачаха по килима като на кик-боксьор, който чака противника си да стане отново на ринга.
От празните места на венеца ми, където допреди малко имаше зъби, се стичаха струйки кръв. Хванах облегалката на канапето и бавно се изправих на колене. Изсекнах носа си, за да мога да дишам. Едва движех челюстта си от болка.
Той още подскачаше пред мен.
- Играе ли ти се още, или просто предпочиташ да поседнем? Изборът е изцяло твой.