6.
Лоръл, Мериленд Понеделник, 5 май, 10,16 часът
След половинчасовото пътуване с влак от Сентрал Стей- шън до Лоръл, хванах такси към къщата на Джош. С всичкото чакане и разправии щеше да стане много по-лесно, ако бях наел кола, но вече бяхме съвсем наблизо, за да мисля за това.
Зад ъгъла беше скътана цяла улица с къщи, чиито подстригани ливади и баскетболен кош, окачен за стената на гаража, ги правеха почти неразличими една от друга. Поне за мен - въпреки че за последен път бях тук само преди шест седмици. Почти над всички се развяваше американското знаме, а повечето имаха по прозорците снимки на младежи или девойки в униформи, които бяха окичени с разни военни дрън- кулки. Джош живееше в номер 106, към средата на улицата, вляво.
Шофьорът спря в дъното на бетонната алея, която стигаше до къщата на двайсетина метра от пътя. Отстрани имаше ливада, която следваше наклона на терена. Пред гаража бяха извадени няколко колелета, баскетболна топка и дъска за скейтборд, както и старият му „Доджмобил“. Видях Джош да надзърта през кухненския прозорец, сякаш закъснявах, а когато таксито отпраши назад, той вече стоеше пред бялата входна врата на къщата си. Покритото му с белези лице издаваше притеснение.
Може би не ме харесваше, а може би и едва ме понасяше - след стрелбата, която обезобрази лицето му, повече никога не се усмихна, когато се виждахме. Въпреки че не ме обвиняваше за нищо, ако двамата не бяхме попечители на Кели, сигурно изобщо нямаше да намерим повод да се видим. Бяхме като разведени родители. Аз бях блудният баща, който от време на време се появяваше с по някой подарък, той беше майката, която трябваше да се справя с ежедневните грижи, да става рано сутрин, да приготвя закуската и да дава подкрепата си при нужда. А напоследък това все по-често се налагаше.
Обърна се, заключи два пъти вратата зад себе си и се обърна към мен:
- Защо изключваш мобилния си телефон?
- Мразя да ме търсят. Все вдигат пушек, сякаш кой знае какво се е случило.
Ръкувахме се и след това тръгнахме към доджмобила. Той размаха ключовете, които държеше в ръка.
- Няма пушек без огън. Скоро сам ще се убедиш в това.
- Хайде стига, сега пък какво се е случило?
- Учителят на Кели по математика й се скарал, задето закъсняла за първия час, и нашата му казала да ходи да се гръмне.
Завъртя стартера и индикаторите на таблото светнаха. Качих се на седалката до него.
- Какво да ходи да прави?
- Абе детски работи. Миналата седмица просто си излязла от часа по физическо и сегашното изпълнение, изглежда, е попреляло чашата. От училището говорят за изключване. Казах им, че пристигаш днес и веднага ще отидем да поговорим. Е, сигурно ще се наложи малко да ги поизслушаме.
Колата потегли от алеята и сви по пътя.
- Какво да ти кажа, Джош, сигурно в някой предишен живот съм обидил някого наистина много дълбоко и сега...
- И сега си измисляш оправдания. В този живот също не си светец.
Училището беше на двайсетина пресечки. Не помня дали Кели ходеше дотам пеша или с автобус. Може би по друг начин - учениците в Мериленд имат право да карат автомобил на 16, а тя се движеше горе-долу с такива.
Джош отчаяно размаха ръка.
- Не мога да я удържам. Измъква се посред нощ, в нещата й намирам фасове. Винаги реагира толкова раздразнително, че просто не зная как да поговоря с нея. Настроението й никога не се подобрява. Започвам да се безпокоя за бъдещето й. Говорих с училищния психолог, но тя не можа да ми каже повече, защото Кели нищо не споделя. Нищо и пред никого.
- Не се кахъри, приятелю. Никой не се грижи за нея повече от теб.
Джош беше наполовина черен, наполовина пуерториканец. На външен вид изглеждаше много променен от първия път, когато го видях на погребението на семейството на Кели. Тогава голото теме и черните очила лъщяха почти толкова ярко на слънцето, колкото и белите му зъби. Но онова, което се забелязваше първо, беше цъфналият белег на бузата му. Тъканта около раната беше цялата набъбнала и там, където беше закачил някой ръб със самобръсначката си, имаше засъхнала кръв. Колкото и всеопрощаващи да бяха думите му, колкото и аз да се опитвах да забравя за случилото се, всеки път се чувствах толкова виновен за онзи случай, колкото и той сега за Кели.