- Да, добре, сядаме.
Подхвърлих металната джамия отстрани на канапето и тя падна безшумно върху килима пред камината. После закуцуках обратно към фотьойла си. Новините се редяха една след друга, а Буш и Тони Блеър сипеха празни обещания до забрава.
- Идиот. Следващия път наистина ще те заболи, да знаеш. Сега сядай.
Седеше изправен до пердетата, без дори да се е задъхал. Единствената причина все още да ме държи жив бяха бутилките със Зимния дух, за които чакаше потвърждение.
Металната джамия лежеше пред камината извън погледа му. Обърнах се към канапето, после отново скочих към оръжието си. Докато се опитвах да се изправя, отдясно долових смътно някакво движение. Всичко трябваше да стане много по-бързо, трябваше да го изпреваря преди да има възможност да прояви отново бойните си техники.
Заби глава в корема ми и ме блъсна с гръб към камината. Препънахме се върху телевизора и гръдният ми кош попадна в преса между черепа му и теракотата на пода. Дробовете ми бяха смазани, устата ми изхвърли кръв, но въпреки това не изпусках хватката си около тялото му. Ако по някакъв начин успееше да освободи ръцете си и да се разкърши, от мен нямаше да остане нищо.
Стоварих джамията колкото можех по-силно върху него. Не ме беше грижа къде точно го удрям, стига да попадам в целта. Изстена силно и аз се вкопчих още по-здраво в него. Целех се в главата му, но тя беше много надолу върху корема ми. Вдигнах още веднъж метала и го фраснах в гърба между лопатките.
В стаята замириса на изгоряло, после усетих, че нещо ме пари. Косата ми се пърлеше върху решетката на камината. Отблъснах се от стената и двамата се изтърколихме встрани. Качих се отгоре му и дръпнах ръката, с която го държах, за да мога да си освободя място за удар. Прицелих се с основата на металната фигурка в черепа му, но вместо това го ударих по врата. После по лицето и пак. Накрая се чу счупване на кости. Бликна кръв. От него долетя приглушено стенание.
Вече почти не беше в съзнание и кръвта му се просмукваше в килима. Седнах отгоре му.
- Къде е момичето ми? Къде е онази къща?
Обърна глава към мен и опита да се усмихне, но мускулите му не реагираха.
- Скоро - промълви, - в ада.
Извъртях статуетката в ръката си, така че луната на върха на кулата да сочи към него, и започнах със сила да забивам острието в окървавеното му лице. Тежкият метал се вко- паваше в черепа му и ръката ми натискаше колкото сили има отгоре, за да пробие костта. Още два опита и се отчупи парче. Част от черепа хлътна. Оставих острието на кулата забито в слепоочието му.
В жаждата да си поема въздух преглъщах и насъбралата се в устата ми кръв. Без да губя време, бръкнах в джоба му за телефона. Вече нямаше за кога да търся адреса на сина. А и не знаех откъде да започна.
Телефонът беше целият омазан в кръв, но въпреки това работеше. Оттук не ставаше да се обадя на Мазния - засега не желаех да знае къде са бутилките. Поне още малко време трябваше да го разигравам.
Поех си отново въздух и заедно с това преглътнах поредния зъб, който задра по гърлото ми. Станах и дръпнах завесите на прозореца, като се опитвах да успокоя дишането си. Отвън дъждът тракаше по прозорците. Виждаше се главна улица, но без никакви пътни табели. Точно отсреща имаше стара викторианска кръчма, превърната в джамия.
Къде, по дяволите, се губеше Сузи?
Втурнах се надолу по стълбите и излязох на дъжда. Вратата отпред беше от гофрирана ламарина и освен с резе от вътрешната врата бе заключена и с верига отвън. Бутнах, но от другата страна имаше катинар.
Метнах се върху желязото и започнах яростно катерене. Краката ми се плъзгаха по вълнообразните извивки на желязото, докато най-накрая не успях да вклиня дясното си стъпало в напречника на вратата. От адреналина болката в лицето ми малко премина, но когато опитах да се оттласна нагоре, кожата на петата ми се цепна и металът се вряза чак до костта.
Прехвърлих се от другата страна и паднах върху тротоара. Цялото ми тяло агонизираше. Свих се и започнах да ставам от земята, като първата ми работа беше да проверя дали телефонът, който предварително бях пъхнал в джоба на шлифера, не се е повредил от удара. Все още работеше, значи всичко беше наред.
Вляво от мен, на петнайсетина метра, беше главната улица, насреща джамията. Закуцуках нататък и видях табела - бях на кръстовището на „Нортдаун“ и „Каледониън“. Падаше се от срещуположната страна на „Кингс крос“ - точно там, където Прошарения и Синия се изгубиха, когато ги преследвахме.
Хайде, Сузи, хайде, не се бави!
Повлякох се нагоре по „Каледониън“ покрай изоставения индийски ресторант. Трябваше да спечеля малко разстояние между себе си и Зимния дух. При всяко поемане на въздух дъждът се стичаше в устата ми, а калта и мръсотията по улицата се набиваха в разранения ми крак стъпка след стъпка.