Набрах Мазния, който вдигна още преди да чуя сигнала свободно в слушалката. Скочих под навеса на един бангла- дешки малцинствен център и в същия момент Сузи паркира реното до мен.
- Аз съм. Зимния дух издиша в една от бутилките, но всичките са налице.
- По-бавно. Докладвай отново.
Втурнах се по тротоара и влязох в колата, като затръшнах вратата след себе си.
- Къде е Зим...
Направих й знак с ръка да мълчи, после запуших с мокър пръст свободното си ухо, за да намаля шума от парното в колата и дъждовните капки по ламарината. Поех си дълбоко въздух и задържах така около секунда.
- Повтарям, всичките пет бутилки Зимен дух са налице.
- Къде сте?
- Проследи обаждането, няма да затварям.
- У вас ли е в момента?
- Не. Слушай, защото е важно. Терористите се разделиха на две групи и са уговорили обаждания на определени часове. Една от групите вече е заразена. Трябва да ги намеря веднага - ако се обадят по телефона и не получат отговор...
- Кого да потърсят по телефона? Какво е станало?
- Без значение. Важното е, че ако се обадят и не получат отговор, един Бог знае какво ще направят. Повтарям, един от тях вече носи заразата. Говоря по телефона на информатора, ще ти дам номерата от паметта, ти ще ми кажеш къде се намират. Трябва малко да се размърдаш, разбираш ли? Не знам кога имат уговорка да се чуят.
Сузи вдигна оборотите и пусна съединителя.
- Хайде да видим къде ли ще е този микробус.
Гумите на реното изсвириха по асфалта, а аз прегледах менюто за „изходящи обаждания“. Сузи бършеше с ръка изпаренията по вътрешната страна на стъклото, докато чистачките изнемогваха с проливния дъжд отвън.
- Скапано возило.
Появиха се три номера. Знаех, че щом Мазния има номера на този телефон, вече проверява всичките му контакти чрез СИМ-картата, но това щеше да отнеме минута-две повече, отколкото да ги научи от мен веднага.
В този момент екранчето започна да мига. Появи се номер: 001212. По дяволите, американската група. Трябваше да му съобщя.
- В момента звънят от номер в Манхатън. Оня говори с тях преди по-малко от половин час.
Казах му го, после продължих с другите два британски номера.
- Прието. Ще се обадя пак.
Сузи намали, докато подминавахме странична алея, която служеше за снабдяване на няколкото близки магазинчета със стока, и двамата свалихме стъклата на прозорците си, за да виждаме по-добре. Предното стъкло вече беше цялото запотено. Трескаво се оглеждах за микробуса, като се опитвах да забравя болката в стъпалото.
Тъкмо идвах да те прибера и гледам как се катериш през оная ограда - почти крещеше тя с глава подадена през прозореца. Кондензиралата влага по стъклото отпред оставяше все по-гъст филм. - Трябваше да те зарежа и да прибера Зимния дух. Нали разбираш?
- Кели е с тях, отведоха я в микробуса.
- Обади се на шефа и му съобщи.
- И защо? Само без да ми се пречка имам шанс да се добера до нея. Той не дава пукнат грош за детето, не мога да рискувам с помощта му.
Когато се убедихме, че по страничния път към магазините няма нищо, поехме с пълна газ към кръстовището.
- Видях ги добре - тръгнаха в тази посока. По дяволите!
Сузи наби спирачки, когато фаровете огряха няколко указателни стрелки, отклоняващи движението от пряката улица през квартала.
И двамата обърнахме глави и се взряхме в замъгленото от дъжда задно стъкло. Сузи обърна колата и се отправихме към друго кръстовище.
- Не може да са на повече от пет минути пред нас. Когато пристигнаха, веднага се обадиха на информатора. Сега трябва да ги намерим, преди отново да позвънят с дежурното обаждане. Хайде, поразмърдай я тая барака.
Когато завихме на кръстовището, ръцете ми бяха вкопчени в таблото и нервно клатех тялото си напред-назад да накарам колата да върви по-бързо.
Видяхме много микробуси, но никой от тях не отговаряше на очукания „Транзит“, който търсехме.
- Какво се бави още? Не може да им е отнело толкова време да открият копелетата. И настъпи проклетия педал.
- Млъквай, по дяволите. Ще се обади, нямай грижа. Засега просто ще душим наоколо. Оглеждай се, ще ги пипнем.
Непрекъснато проверявах дали не е паднал обхватът на мобилния телефон. Защо се бави толкова Мазния?
Стигнахме друго кръстовище. През прозорците влизаше дъжд.
- Ей там, долу. Давай вляво. Бързо вляво.
Тя зави и подкара бързо колата към двата бели микробуса по средата на улицата.
- Това е - извика тя. - Там, навесът на около пет къщи по-нататък.