Ритах и удрях в опитите си да се докопам до ножа в крака си. По врата ми започна да се стича кръв.
От съседната врата отново се чу крясък. Добре, ако не друго, поне беше жива.
Изкрещях и аз, когато зъбите му отхапаха цяло парче месо от врата ми. Известно време чувах единствено пъшка- нето и ръмженето му върху себе си, след това се открои и гласът на Сузи.
- Махай се от нея! Веднага я пусни! Казах веднага!
Кели изкрещя и върху стената между двете стаи отекна тътен от падащи тела.
Натиснах с пръсти клепачите му. Исках да бръкна в очите му чак до мозъка. Извъртя глава, за да ме ухапе, но аз хванах с цяла ръка колкото мазна коса успях да докопам и извих главата му назад, за да се предпазя.
В стаята отново долетяха крясъците от другото помещение. Опитах се да ги изолирам от съзнанието си и се концентрирах върху ножа.
Ударих му една глава и зъбите му отново се впиха в мен, този път в лицето ми.
- Копеле - извиках, докато ръката ми се пресягаше за ножа. Оттатък Сузи все още опитваше да овладее ситуацията.
- Пусни я! Казах ти да я пуснеш!
Пръстите ми хванаха здраво дръжката на ножа и го издърпаха. Изкрещях още веднъж нещо, докато теглех ножа от бедрото си, после го забих в Прошарения с все сила. Не зная точно къде го ударих, но тялото му изведнъж се вдърви, мускулите се свиха, за да реагират на болката.
Извадих острието и го забих отново, после още веднъж. Удрях го в гърба, в задника, където сварех.
Писъците му се превърнаха в истински вой и с глава удари лицето ми в опита си да ме захапе за бузата. От съседната стая долетя друг пронизителен писък.
— КЕЛИ! СПОКОЙНО, СКЪПА! ИДВАМ!
Кръвта му се смесваше с моята върху лицето ми и ме пареше в очите. Забих ножа за последен път в гърба му и започнах да го движа във всички възможни посоки - напред, назад, наляво, надясно. Дишането му все повече отслабваше, но пак се държеше.
Ръката ми дълбаеше в гърба му, доколкото можех да я р протегна. Проврях глава над лявото му рамо и дишах, стиснал здраво зъби, докато той пищеше на по-малко от педя под лицето ми. Опита се отново да ухапе, след това изрева като животно в ухото ми. Атаките му обаче отслабваха, а гласът му губеше сила.
Кели отново изкрещя в съседната стая, после изведнъж замлъкна.
Бях като пиян. Наясно бях какво става, но реалността едва-едва си пробиваше път към съзнанието ми. В очите ми блестяха звезден прах и огнени мехурчета.
Трябва да стигна до нея...
Лицата ни бяха едва на милиметри, когато хватката му около мен се отпусна напълно и движенията му затихнаха до единични мускулни спазми.
Мозъкът ми отново започна да работи синхронизирано със събитията във външния свят и опитах да събера мислите си и да се изправя, но шлиферът беше затиснат под туловището му. Дърпах с все сили, докато тялото му не се обърна настрана и освободи дрехата ми.
Вратът ме болеше, сякаш главата ми всеки момент щеше да се откъсне от раменете. Звездите и мехурчетата отново замъглиха погледа ми. Опрях се на ръба на леглото и с мъка стигнах площадката отвън.
Губя прекалено много кръв, краката ми се подкосяват...
Отникъде не се чуваше звук, единственият шум беше от дъжда по прозорците. Пристъпих към вратата и посегнах към дръжката, но ръката ми толкова трепереше, че не можеше да я хване достатъчно добре. Паднах на колене с глава до касата и тихичко захълцах при металната миризма на кръв, която проникваше от другата страна. Връхлетя ме чувство на отвращение и пълна безпомощност.
- Кели... Кели? Сузи? Кажете нещо, моля ви! Моля' ви, кажете нещо!
Как не можах да дойда по-рано? Всичко това нямаше да се случи...
Не исках да влизам. Щеше ми се просто да изпълзя навън, все едно нищо не се е случило. Истината обаче беше именно там, вътре.
Започнах да блъскам по вратата, да крещя и да моля някой да се обади.
- Сузи, отвори тая врата, моля те. Кели, Кели...
Смъкнах се по дървото и се строполих на пода. Все още обаче нищо не бях видял, все още таях съмненията, които трябваше да разсея. А това можеше да стане единствено ако вляза там - там вътре.
Този път не мога просто да се чупя...
Под вратата се процеди лъч сребърна светлина. Натиснах дръжката и се опитах да избутам вратата от касата, но тя не помръдваше. Блъснах още веднъж и леко поддаде, не повече от десетина сантиметра. Знаех кое пречи отвътре и по лицето ми се стекоха сълзи.
Ръцете ми започнаха да играят и дишането ми стана на пресекулки. Зрението ми бавно губеше фокус. От крака и врата ми бликна кръв при опита да се изправя. Блъснах пак вратата и тежестта, която подпираше от вътрешната страна, помръдна още малко.