Тогава се сетих за Марша и децата, дали бяха успели да се спасят? Дали убиецът още не беше в къщата?
Потърсих пистолетите, които Кев беше купил за подобен случай. Веднъж ми показа всички места, където ги беше скрил - навсякъде извън досега на децата и винаги с цял пълнител и патрон в цевта. Скоро се добрах до един 9-милимет- ров „Хеклер и Кох“, полуавтоматичен с лазарен прицел, който показваше точно мястото на попадението.
Все още стоях облегнал чело на дървената врата и чаках пулсът ми да се успокои. В един момент се сетих за музиката, която онзи ден долиташе от кухнята, и извъртях очи, а после и цялата си глава натам. Парчето беше на „Аеросмит“ и Марша много го харесваше. Кухнята беше най-близко до трапезарията и затова проверих най-първо там за Марша и децата.
Отворих вратата на кухнята и стъпките от обувките ми отекнаха в празната стая. Тогава не влязох веднага, а бутнах леко вратата и се скрих обратно зад рамката, стиснал пистолета в ръка. Освен радиото и шума от пералната машина, друго нищо не се чуваше. Отново бутнах вратата, така че да се отвори изцяло, но вътре нямаше никой. Само светлината от лазерния прицел играеше по отсрещната стена. Да, тогава в кухнята имаше и радио, и пералня, но обстановката изглеждаше не по-малко призрачна. На плота имаше хранителни продукти - зеленчуци и отворени кутии с месо. Кев беше споменал, че Марша ще готви нещо специално. Масата беше почти сложена.
Отидох бавно в другия край на кухнята и заключих вратата за гаража. Ако все още бяха в къщата, можеха да ми излязат в гръб оттам.
Ръката ми отново стискаше връзката с ключове и докато разтривах пръстите си, облегнах рамене на стената и се загледах към вратата на гаража. Сега точно там трябваше да отида, за да открия Кели. Но първо трябваше да извървя пътя докрай. Предстоеше да се кача по стълбите на втория етаж, както направих тогава. Изкачих първото стъпало и голото дърво изскърца неестествено силно под краката ми. Точно срещу стълбите горе беше стаята на момичетата. Сега и тя беше празна, както всички останали помещения, но преди шест години беше цялата обсипана с тениски и плакати на Покахонтас, имаше я дори по чаршафите на леглата, а една кукла със същото лице запяваше някаква песен, когато я хванеш за гърба. Сега вратата беше затворена, но не това ме спираше да вляза. Вляво стаята на Кев и Марша беше леко притворена, също както тогава.
Кръвта нахлу във вените ми, а устата ми изсъхна. Що за глупак бях да повтарям всичко отначало! Нали си бях обещал да забравя, а сега сам се връщах назад. Но вече беше пряко силите ми да се противопоставям, картините се редяха една след друга, сякаш усещах същото като и тогава - металната миризма на кръв и вонята на фекалии.
Достатъчно! Трябваше да се взема в ръце и най-сетне да сляза и да взема Кели от гаража. Но още преди да тръгна надолу по стълбите, спрях. Сякаш нещо ме задържаше! Свлякох се на дървения под пред стълбището и погледът ми се закова върху притворената врата, зад която тогава открих Марша. Спомените ставаха все по-детайлни. Марша лежеше коленичила до леглото с ръце проснати встрани. Завивките бяха целите подгизнали от кръв. Тогава минах покрай нея, сякаш не беше там. В стаята нямаше никой друг и аз се насочих към банята, където гледката ме накара да припадна. Тялото ми се свлече по стената зад мен и аз се строполих на пода. Ризата ми беше обрала кръвта, а панталоните ми бяха целите пропити от локвата кръв на пода.
Айда лежеше на пода между ваната и тоалетната. Главата й се крепеше само върху парчета кожа и няколко прешлена. Едва тогава се върнах обратно, където беше просната Марша, и видях, че бикините й бяха свалени под ръба на полата, а краката й бяха разтворени. Миризмата на фекалии идваше от нея. Беше ми толкова мила, а тогава я гледах да лежи безпомощно върху пропитото с кръв легло, захвърлена по същия начин, както и петгодишното й момиче.
Стисках силно ключовете в ръката си, но вече и това не помагаше. Започнах да хълцам и да бърша сълзите си, точно както тогава. В главата ми нахлуха същите мисли - дали не беше възможно да пристигна по-рано, да предотвратя това нещастие. Нима нещата не можеха да се развият другояче?
Избърсах лицето си и станах, като се опирах в дървения парапет. Беше ми отнело толкова години да се науча как да държа звяра в клетката, където му беше мястото. Вече нищо не ме спираше да отида и да извадя Кели от скривалището й.