9.
Същия ден, когато ми показа къде е скрил оръжията, Кев ми разказа и за импровизираното скривалище в мазето им. Наричаше го „скришното местенце“, просто в случай че изникне нещо непредвидено. Под стълбището за гаража им имаше ниша, където държаха стълбата си и някои инструменти. Там той беше струпал няколко кашона, в които бяха опаковани кухненските уреди при доставката. Децата знаеха, че щом чуят той или майка им да извикат „Дисниленд!“, и двете трябваше да дотърчат тук и да пазят тишина, докато мама или татко не дойдат да ги приберат. Сега не оставаше нищо друго, освен да сляза отново в кухнята и да отида да потърся Кели в гаража, в нейния „Дисниленд“.
Поех дълбоко въздух, посъвзех се и отворих кухненската врата към гаража. Помещението беше наистина прос- торно - някога тук спокойно можеха да се поберат още три коли освен служебния „Шевролет Каприс Класик“ на Кев. Автомобилът беше целият в антени, с всички екстри, но отвън изглеждаше старомоден и тромав като хладилник от 60- те, както Кев често обичаше да казва.
Колелетата на децата висяха окачени на рамка на една от стените, при купчината ненужни вещи, които в къщата щяха само да събират прах. Сега бяха останали само няколко ненужни кашона, набутани под стълбището. Точно там беше новото скришно местенце на Кели. Приближих се към кашоните и тихо я повиках.
- Кели, там ли си, моето момиче?
Когато Кев ми показа своя „Дисниленд“, заедно с кашоните имаше и една-две кукли, няколко бутилки с вода и блокчета шоколад. Помня как някога разрових всички кашони, докато я намеря - свита на кълбо досами стената със зачервени, влажни и подути от мъка очи. Клатеше тялото си напред-назад, с ръце върху ушите си. Не исках да я плаша, затова прибрах пистолета в панталоните си, докато пълзях на колене към нея. Имаше вероятност да не е видяла или чула нищо от случилото се, което по-късно щеше да й спести травмата. Впоследствие обаче разбрах,че не е било така.
Сега седеше скрита само зад един от големите кашони. Отместих го и я видях облегната до стената.
- Ехо, ето къде си била.
Беше обута в маратонки на червено и бяло и джинси, които прилепваха по бедрата й. Този път очите й не издаваха ужас, а само умора и отегчение. Когато ме погледна, на лицето й се изписа известно учудване, сякаш чувствата бяха нейна запазена марка. Бях капнал от умора и очите ми го показваха.
- Най-накрая те открих. Не е честно да играеш на криеница, без да съм преброил до сто.
Усмихнах се широко, но тя не реагира. Само ме гледаше втренчено, докато заставах до нея. Лицето й беше избледняло и покрито със сълзи, но чертите й винаги изглеждаха красиви независимо от тъгата. Беше наследила усмивката на майка си и очите на баща си. „Същинска Джулия Робъртс“ я наричаше Кев. Неговата майка беше от Южна Испания и той изглеждаше точно като испанците с гарваново - черната си коса. Очите му обаче бяха толкова сини, че приличаше на Мел Гибсън както и Марша на Джулия Робъртс.
- Хайде да се поразходим и да глътнем малко свеж въздух - предложих аз.
Беше ме зяпнала, сякаш току-що се връщаше от някакво далечно пътуване в друга галактика и сега се опитваше да си изясни нещата, които виждаше променени около себе си. За момент на лицето й се изписа уморена усмивка.
- Съжалявам.
Отместих един от кашоните, за да й освободя място да се изправи.
- Че за какво има да съжаляваш?
В очите й отново пролича желанието да си спомни нещо, но накрая просто сви рамене.
- За днес и за други подобни дни.
Всичко ще се оправи, ще видиш. Помниш ли колко обичаше люлката на двора? Хайде да отидем да я видим.
10.
На път към двора се обадих на Джош. Казах му, че всичко е наред и че ще се позабавим малко на люлката. Той отговори, че отива до пазара за кафе и когато решим да тръгваме, да му се обадим. Навън я прегърнах през рамото, докато вървяхме.
Когато преди шест години я извадих от скривалището й, тя толкова трепереше, че едвам пристъпваше. Подадох й ръка, за да излезе от кашоните, след това я стиснах в прегръдката си и двамата излязохме навън през кухнята. Беше трудно да се прецени дали кима, или клати глава; когато я попитах нещо, движенията й ставаха неконтролируеми. А когато малко по-късно се отдалечихме с колата от къщата, тя направо изпадна в шок.
Още на първите етапи от лечението доктор Хюз ми спомена някои неща за състоянието на Кели. „Кели е научила преждевременно някои истини за живота, господин Стоун, за смъртта и загубата на близки хора. По какъв начин едно 7-годишно момиче разбира убийството? Всяко дете, което е било свидетел на някаква форма на насилие, започва да мисли, че светът е опасно място, където човек не може да намери спокойствие. Самата тя сподели с мен, че повече никога няма да се чувства в безопасност, когато е навън. Никой не е допуснал грешка с нея, просто преживяното е причината тя да изгуби доверие в способността на възрастните да я защитят при нужда. Сега е убедена, че трябва сама да поеме отговорност за себе си, и на нейната възраст това я потиска.“