- Шум от какво? - попита Кели, като се притисна в мен.
- От счупване на стъкло. Обърнах се и видях три от момчетата, с които дойдох, близо до една от стъклените капандури на покрива. Четвъртото го нямаше. След части от секундата последва приглушен шум от халето на фабриката. Дори и без да поглеждаме през капандурата, беше ясно, че Джон нямаше как да оживее от такава височина. Втурнахме се през вратата на покрива и надолу по стълбите. Когато стигнахме, всички се надвесихме над мъртвото тяло. Джон беше като заспал.
- След това дойде ли полиция?
- На следващия ден целият квартал гъмжеше от полицаи. Разпитаха всички ни, но ние предварително се бяхме наговорили какво да им кажем и не споменавахме нито дума повече. Беше ни страх, чувствахме се, сякаш ние сме убили Джон. Никога не съм се чувствал толкова изплашен като тогава.
Кели ме погледна в очите.
- А сега изпитваш ли понякога страх?
- През цялото време - отговорих, като опитах да се усмихна, - но ти не се притеснявай - хич и не смятам да си отивам от този свят без време.
- Но нищо не гарантираш, нали?
- Я виж ти, Джош май е успял да ти промие мозъка с неговото Библейско училище.
Лицето й трепна.
- Никак не е смешно, Ник. Зная, изобщо не ти пука за себе си, но за мен е изключително важно да не ти се случва нищо. Я си представи, че някой те пипне, както се случи с татко. Какво ще правя тогава аз, Ник? Какво?
Клекнах, така че погледите ни се изравниха.
- Тогава остават Джош и семейството му. Те всички искрено те обичат.
- Джош е ясен. Аз обаче се нуждая от теб, Ник. Както вече ти казах, мама обичаше да ви нарича с татко „нейните двама силни мъже“. Сега остана само единият.
Студените й ръце пуснаха въжето на люлката и погалиха бузите ми. В очите й избиха сълзи.
- Нали няма да ме разочароваш, Ник? Нали ще бъдеш онова, което очаквам от теб - моят силен мъж?
Стоях като гръмнат. Поставих ръцете си върху нейните, но тя бързо ги измъкна и отново впери поглед в маратонките. За момент това ме избави от неловката ситуация да я гледам в очите, без да зная какво да кажа.
- Откакто напуснах дома си, рядко съм се чувствала в безопасност. Е, може би в къщата в Норфолк. Нали помниш? Когато опънахме палатката в спалнята, ти я закова за пода вместо клинове. Беше наистина забавно, и досега ме избива смях, като се сетя. Понякога и тук също... както и на онова място, където ме заведе след това...
Погледът й се обърна настрани. Хванах я за раменете и уточних:
- Имаш предвид при доктор Хюз?
Кели кимна.
- Тя наистина ме разбира.
Последва тишина и аз реших, че е крайно време да започна да се проявявам като „нейния силен мъж“. Джош имаше право - тя се нуждаеше от някой, на когото може да се довери изцяло.
- Искаш ли да се срещнете отново и да си поговорите както преди?
Лицето й изведнъж се озари.
- Това може ли да се уреди? Искам да кажа, по какъв начин?
- С помощта на въздушния транспорт и благословията на „Мастъркард“. Ако побързаме, можем да стигнем там още утре.
- Да, но в петък трябва да съм тук, за да отидем заедно с Джош и останалите в Библейския колеж, така че не знам дали...
Махнах с ръка.
- Това да ти е кахърът. Джош може да отиде и сам. Сигурен съм, че ще разбере, като му обясним. А ние с теб ще отидем на гости на баба ти и дядо ти, после при доктор Хюз и ще имаме много свободно време да изкараме заедно, само аз и ти.
Тя се свлече от люлката върху раменете ми, прегърна ме през шията и ми залепи силна целувка на бузата.
Цялата сияеше.
- Вече се чувствам много по-добре.
Тогава нещо й дойде наум.
- Как ме намери тук? Джош ли те докара?
- Да - отговорих, - той отиде до пазарчето да вземе кафе.
- Джош не знае нищо за Дисниленд, нали?
- Ще си остане само между нас - обещах й с широка усмивка. - А ти как между другото успя да се намъкнеш тук?
- Още преди време взех ключа уж за малко и веднага си извадих дубликат. - Беше безкрайно доволна от себе си. - Какво още чакаме - да тръгваме!
Поразходихме се малко из задния двор, докато на Кели й омръзна да зяпа люлката, след това заключихме къщата и излязохме. Едно птиче до нас се впусна към поляната, сякаш беше видяло нещо, после отново разпери крила и отлетя към небето. На излизане от алеята позвъних на Джош да ни прибере.
11.
Бромди, Великобритания Четвъртък, 8 май, 9,10 часът
Бабата и дядото на Кели бяха излезли от бунгалото си в стил 80-те, за да ни изпратят. Над тях висеше дървена табелка с надпис „Кленовете“. Кармен все ме подсещаше:
- Взехте ли си ключ? Ние с Джими може да се разходим по-късно на пазар.