Показах й ключовете през прозореца на колата, докато Кели си оправяше колана. Лицето й беше мрачно, също както времето навън. Запалих мотора на колата и докато потегляхме, двамата с Джими започнаха да ни махат, сякаш заминавахме някъде много далеч, а не просто до клиниката в Чел- си. Изобщо Кармен винаги изпитваше силно безпокойство, когато някой заминаваше някъде. Всичко започна малко след сватбата им с Джими, когато сестра й, нейната най-близка и единствена пряка роднина, замина на ваканция в Австралия и взе че се омъжи в Сидни. Онова, което най-много впечатляваше Кармен, бе, че съпругът на сестра й имал достатъч- но средства, за да си позволи собствен дом. Във всеки случай единственото, заради което все го повтаряше, беше да натърти как Джими така и не успява да припечели достатъч- но, че да си позволят масивна къща в Бромли.
Кармен и Джими си бяха същите, каквито ги помнех от последното ни виждане преди няколко години. Сигурно целият им живот си беше все същият от сватбата насам - Джими трябваше да работи като вол, за да може Кармен да се похвали с нещо пред сестра си. Все още караха същия 15- годишен ровър, който изглеждаше в безупречно състояние, и Кармен все така се грижеше купето да е като ново. Тя не преставаше да ме смята виновен за смъртта на сина й, въпреки че нямах нищо общо с това. Двамата имахме сходни професии, което за нея беше напълно достатъчно. И тя, и Джими бяха направо бесни, че Кев и Марша ни бяха посочили двамата с Джош като попечители на децата и изпълнители на завещанието.
Кели просто си седеше на седалката, без да промълви дума. Погледът й през цялото време не се откъсваше от улич- ното движение навън и аз си помислих, че Джош може би има право за нервните й кризи. В момента изглеждаше толкова потисната, сякаш никога нямаше да може да се съвземе. Но като се има предвид как преодоля кошмара от случилото се със семейството й, това сега изглеждаше просто като някакво щуро настроение. Чудех се какво ли може да го е породило - нещо, което бях казал пред нея, или нещо, което ме беше чула да казвам пред баба й и дядо й? Винаги се опитвах да говоря насаме с Кармен и Джими, защото отношението им към мен даваше тон на целия ни разговор, а те все успяваха да изтърсят по нещо, заради което след това да се гледаме накриво. Тази сутрин например случайно чух Джими да се съгласява с Кармен, че всички проблеми на Кели произтичат от мен. Онзи мил човек Джош, той нямал нищо общо с това. Той беше прибрал Кели при децата си от добро сърце, обсипваше я с любов и грижи и се опитваше да я приобщи към Бог. Дума да няма, убедено говореше Кармен, че детето никога не би се поддало на вредни влияния, ако я бях оставил още отначало при семейството на Джош, вместо да настоявам да се грижа сам за нея - нещо, което не умеех. Е да, ама така се случи и сега трябваше да си начешат езиците, докато още бяха между живите. В огледалото за обратно виждане лицето ми изглеждаше неестествено ухилено. Мисълта за Кармен и Джими винаги ме забавляваше.
Минахме от южната страна на Темза и пред нас се появи един голям ресторант „Макдоналдс“. През последните десетина минути Кели поливаше със студена вода всичките ми опити да завържем разговор. Всичко, което получавах като отговор, беше „да“, „не“, „може“ или „става“. Този път реших, че ще я заинтересува повече. Без да свалям усмивката от лицето си, посочих през прозореца на колата към един от плакатите на витрината.
- Я виж, голямото завръщане на Макрибс. Може да се отбием на връщане, какво ще кажеш?
- Става.
Отново ударих на камък. Какво се въртеше в малката й главица, просто не съумявах да разбера. Може би все пак същото, което се въртеше и в моята, само дето аз умеех по- добре да се прикривам от подобни въпроси.
***
„Пристана“ представляваше голяма градска къща с площадки и градина с ограда и портал, така че единствено посетителите да се наслаждават на приятната обстановка. Още от пръв поглед си личеше, че това място е за богати хора, които имат проблеми. Моят проблем беше, че не съм богат.
Намерих място на паркинга за корсата, която бях наел като пристигнахме, и изгасих мотора. Погледнах към Кели, докато си свалях колана.
- Изглежда все така хубаво, нали?
Не последва отговор.
Все се чудя защо ли го наричат „Пристана“. До Тем- за има повече от миля и не виждам никъде място за лодки.
Кели продължи мълчаливо да откопчава колана си, сякаш на раменете й тежеше целият свят. Слязох, пуснах няколко монети в апарата, който отчиташе времето за паркиране и двамата с нея поехме към стълбите пред входа с идеално боядисани от двете страни парапети. След като изкачихме трите стъпала, влязохме през остъклените врати във фоайето, което беше издокарано като приемната на банков офис. По стените имаше картини, рисувани с маслени бои от някой викториански художник, а въздухът беше изпълнен с миризма на мебелочистител. Зад бюрото излезе безупречно облечена жена и ни покани в чакалнята, като ни предложи нещо за пиене. Кели все още отговаряше на всички въпроси със „става“, така че аз поръчах вместо нея чаша кола, а за себе си кафе със сметана без захар. И двамата знаехме, че тук ще ни посрещне доктор Хюз, така че се настанихме върху едно канапе и зачакахме. На малката стъклена масичка отпред имаше няколко списания, които рекламираха имоти в Южна Франция и Карибите. Нищо чудно повечето от пациентите тук да си позволяваха подобен лукс. А и някои от лекарите.