Последното трябваше да прозвучи умно. После гласът й се покачи с една октава и безпомощно докосна челото си с ръка. Сигурно и майката на Врони е изглеждала толкова отчаяна при посещенията си в лекарския кабинет.
- Докторе, чувствам се толкова объркана, направо не се побирам в себе си. Отдавна съм превишила кредита си, а бившият ми съпруг не проявява капка разбиране. Докторе...
Беше време лекарят да се включи авторитетно. Тя отново преправи гласа си.
- Няма място за притеснение, госпожо Страдание. Имам точно онова, от което се нуждаете... После й предписва един куп успокоителни, които Врони след това краде от майка си. Не е чак толкова сложно.
- Не е толкова безобидно, Кели. Искам добре да помислиш - от колко време продължава това увлечение по ви- кодина?
- Май ще станат шест месеца. Един ден седяхме двете с Врони и говорехме за себе си. Тя ми заразказва как родителите й са разведени, а баща й има проблем с алкохола. Всичко това явно й се отразяваше зле, така че аз споменах накратко какво се е случило със семейството ми и как съм се озовала при Джош и тя направо ахна като разбра. Поне все още живее в своята къща и баща й си е жив и здрав. Макар да не се държи с нея като баща.
- А мен как представи? - престраших се да попитам. Не беше задължително да чуя комплимент за себе си.
- Ами как, като някой, който се грижи за мен, докато има време, а после ме праща при Джош. Отдаден на службата си, хубаво поне, че има къде да отида, като хукне по задачи. В този дух.
- Знаеш, че с Джош решихме да се преместиш при него за твое добро, за да може да се грижи за теб.
Тя рязко изправи глава.
- Кое е за мое добро - улегналата семейна среда? Е, това вече го опитахме. А ти защо се появяваш чак сега?
- Не е от много работа. И ние отдъхваме понякога. Но с Джош решихме, че ти се нуждаеш най-вече от среда, в която да се чувстваш сигурна. Ако постоянно се появявах и изчезвах, това едва ли щеше много да ти помогне да почувстваш, че изграждаш нов живот за себе си.
Очите й се свиха.
- Родителите на Врони все се карат, но поне баща й не я е зарязал напълно. Всяка събота и неделя я взема да се разходят заедно - всеки божи уикенд. А е един нищо и никакъв пияница.
Накрая млъкна и се захвана отново със сандвича си. Наведе се напред и го задъвка заедно с малко пържени картофи, които не се виждаха от кетчупа по тях. Взех да говоря на главата й:
- Виж, знаеш, че работата ми е напрегната, постоянно трябва да съм някъде. Но никога и за миг не съм забравял за теб.
Тя отдалечи сандвича от устата си, но продължи да гледа надолу. Използвах момента, че устата й е пълна.
- Но сега всичко най-сетне си е на мястото. Щом и двамата сме тук, другото не е важно. Какво би могло да ни попречи да изгладим нещата?
- Предполагам, че си прав.
Накрая вдигна поглед и избърса със салфетката около устата си.
- Сигурно те интересува преди всичко защо започнах да вземам хапчетата.
Наистина ме интересуваше.
- Докато си споделяхме с Врони онзи път, стана дума и за дрога. Попитах я с какво се е друсала и тя започна да ми изрежда трева, екстази, все популярни работи. Накрая ми каза, че викодинът създавал усещането за пълен непукизъм. Попитах я какво е усещането и тя веднага ми предложи да отидем в тоалетната да се надрусаме. Един приятел я научил да стрива хапчетата и да смърка. Врони винаги си носеше една метална кутийка от къщи със стритите на прах хапчета и малко огледалце, върху което оформяше линиите. Носи си даже и сламки - като тези, с които сега пием кока- кола. Първо изсмърка своята линия, след това подаде сламката и на мен.
Кели очевидно не се притесняваше да говори за това. Бях леко паникьосан от непринудения й тон, но все още се въздържах да го покажа. Продължих темата.
- И как беше?
- В началото ноздрите ми сякаш пламнаха и ме заболя лигавицата чак до гърлото, но всичко трая секунди. След това ме удари право в главата и сякаш ме понесе нагоре. Чувствах се сякаш летя на балон, който ме издигаше над всичката мъка около мен. Усещането за безтегловност се разпространи чак до пръстите на ръцете и краката ми, после цветовете станаха по-ярки, а звуците по-дълбоки. И така двете отидохме на училище друсани. Казвам друсани, защото викодин вземат онези, на които не им стиска да опитат с хероин, иначе ефектът е същият. Не че съм станала зависима или съм загазила. Просто ти казвам за какво говорихме с доктор Хюз днес.