- Звучи логично. Просто искам да кажа, че може да е необходимо доста дълго време, преди тя да започне да се доверява безрезервно на когото и да е от нас, което означава, че съзнава проблемите си и търси решение. Едва тогава можем да твърдим, че лечението започва да постига целите си. Междувременно ще трябва да я накарате да се чувства уверена, че сте на нейна страна.
- С две думи, какво следва?
- Има известни усложнения, например викодинът. В известен смисъл този проблем изисква най-сериозно внимание, тъй като навикът може да застраши живота й?
- Да застраши живота й? Но вие не споменахте нищо подобно - как така?
Настроението ми отново помръкна. Вече не знаех какво да очаквам.
- До това може да се стигне единствено при злоупотреба с дозата, но все пак трябва да сте наясно с последствията. Упойващите медикаменти, какъвто е викодинът, предизвикват пристрастяване заради усещането за ненаранимост. Те не само правят организма напълно безчувствен към болката, като блокират болковите рецептори по цялата рефлексна дъга от нервни окончания в кожата през гръбначния стълб до главния мозък, но карат мозъчната тъкан да освободи ак- тивното вещество допамин, което създава усещането за пълно спокойствие.
- Непукизъм, както тя сама казва.
- Именно. Проблемът е там, че освободеният допамин променя представите за спокойствие, като физиологически пренастройва мозъка към себе си. Така, ако човек изведнъж престане да взема хапчетата, мозъкът започва да изпитва допаминов глад. Съществува риск и ако Кели продължи да взема викодин - тогава организмът й може до такава степен да привикне към медикамента, че да започне да увеличава дозата, когато реши, че получаваното усещане не съответства на очакванията й. Засега Кели проявява единствено раздразнителност, апатия и склонност към емоционални сривове, но ако продължи с викодина, е възможно да получи замъгляване на зрението, халюцинации и неадекватност в определени ситуации. Дори и да не опита по-силни препарати, тези странични ефекти биха я подтикнали да увеличи дозата, което може постепенно да доведе до чернодробна недостатъчност, конвулсии, кома и накрая дори до смърт.
Ръката ми стисна здраво телефона.
- Тези изроди, които продават подобен боклук на децата, увисват на въжето в Малайзия. Май така и трябва.
- В случая обаче е малко късно да мислим за превенция. Засега клиничната картина се изчерпва единствено с булимията и пристрастеността към викодина, но с времето нещата могат да се усложнят. Ето защо мисля, че ще е полезно да се срещнем с вас още веднъж. Вече говорих с американските си колеги, които имат повече опит с опиатите и по-специално с викодина, и те са на мнение, че има няколко различни начина, по които терапията може да продължи, след като Кели се върне у дома, в САЩ. На първо време обаче трябва да получим потвърждение за булимията й, това има приоритет в лечението. Но нищо няма да се получи, ако тя самата не пожелае, ако не й повлияете да пожелае.
- Съгласен съм с вас. Ще дойда в клиниката утре. Междувременно мога ли да говоря с Кели по тези въпроси?
- По-добре недейте. Нека да изчакаме, докато потвърдя със сигурност диагнозата й. Дотогава не забравяйте, че тя се нуждае най-вече от подкрепата ви.
- Искате да й бъда като майка?
- Именно. Очаквам и двама ви утре.
След като затворихме, проверих кой ме е търсил, докато говоря. С тези телефони човек не може един спокоен разговор да проведе! Номерът-не се показа върху екрана и аз взех да се чудя - кому ли бях притрябвал точно сега? Тогава чух сигнала, който известяваше за пристигнали съобщения и долепих телефона до ухото си. Беше изключено да сбъркам в слушалката наставническия тон на Мазния, който каза: „Вторник, 8,57 при мен. Обади се веднага след като получиш съобщението, на номера, който използва миналия месец.“
Само това липсваше!
Прекъснах връзката. Единствено Джордж знаеше, че съм в Англия и щом той му е казал къде да ме намери, сега Маз- т ния може да проследи сигнала на телефона с точност до десетина метра от мястото, където се намирах в момента. Щом Мазния те търси, това никога не е за добро, а тъкмо сега имах достатъчно проблеми.
Избрах номера, който помнех от последния път, и след второто позвъняване се обади:
- Казвай!
Не можеш да го наречеш възпитан човек дори като грешка на езика.
- Ник е.
- Слушай какво, работата е сериозна. Чакам те да дойдеш при мен в един следобед. Едва ли ще ти отнеме много време да пристигнеш от Бромли.
- Ти слушай, вече не работя за теб, дори не живея тук. Какво те прихваща?
Мразя да ми говори така, сякаш все още съм негова собственост. Отвърна ми с въздишка, по същия начин както правеха учителите ми в гимназията, когато нещо не ми харесваше. Сякаш нямаше никакво значение какво мисля по въпроса.