И двата автомата имаха холографски камери, които представляват малки екранчета, монтирани в задната част на мерника. Обектите, които улавят, изглеждаха като залепени за оръжието, всякакво чувство за разстояние изчезва.
Екипировката беше различна в зависимост от задачата, в случая нашата представляваше комплект Оскар - пълно снаряжение за проникване и унищожаване на целите. Освен автоматите имаше и цял набор инструменти да не вдигаме много шум при влизане, старателно завити в полиетиленов калъф. Този път обаче имаше и едно-две допълнения - оперативните телефони. Взех единия и го включих към зареждащото устройство, малка зелена метална кутия с размер колкото детски шоколад. След като Сузи закачи и останалите два, оставаше само да натисне черния бутон за зареждане и да изчака, докато замига червеният индикатор, сигнал, че е свален кодът за експлоатация. Сега телефонът можеше да работи в режим, който изключва подслушване или лесно проследяване на връзката, което е основният недостатък на мобилните телефони. Зареждането на кода обаче гарантира, че всеки, който реши да се включи в линията по време на разговор, ще чува само леко пращене и нищо повече. Няма ограничения в броя на телефоните, които могат да се кодират с дадено устройство така, че всеки да може да си говори свободно по тях, без да се страхува от подслушване.
Тази техника е със светлинни години по-напред от системата с еднократни есемеси, която използвахме преди, когато първо трябваше да кодираме съобщението като последователност от цифри, да ги наберем на телефона и така да осъществим комуникацията. Не само че отнемаше излишно време, но винаги имаше възможност да стане грешка. Ето обаче, че дойде 11 септември и парите за ново оборудване изневиделица се появиха.
Някои зареждащи устройства даже поддържат поредица от кодове, ако се налага промяната им в хода на операцията, за което си има предварително уговорен ден и час. На панела имат бутони като на телефон, с които може да се избере съответната кодировка - например номер шест за сряда, ако такава е инструкцията. Но явно на нас повече от един код не ни трябваше. Това не изключва презареждането на телефоните на всеки 24 часа, в случай че кодировката блокира. Всеки от трите телефона имаше етикет на гърба с указан ПИН-код за включване, който и при трите беше 4321 - нищо секретно за всеки притежател на „Нокиа“.
След като кодът за връзка се зареди, взех двата телефона, включих ги и после един по един ги свързах с мрежата, за да се убедя, че батериите са заредени. Сузи сви рамене до мен и весело подхвана разговор, като обаче старателно избягваше да ме гледа в очите. Под дрехите й, които бяха прос- мукани от миризмата на „Бенсън и Хюз“, миришеше на изпрано и на ябълков шампоан.
- Значи намери за каквото излезе?
- Да, справих се бързо с покупките, но маса време обикалях, докато намеря къде да паркирам.
След кратка пауза продължих:
- При теб всичко е наред, нали?
- Разбира се, че всичко е наред - сопна се тя, - откъде ти дойде наум, че не е?
Бях успял да я подразня, а изобщо не целях такава реакция. Тя продължи да се занимава с последния телефон и не откъсна очи от него, докато червеният индикатор не замига. После отново поде:
- Какви са ти взаимоотношенията с шефа? Докато ни инструктираха, преди да заминем за Пенанг, ми хрумна, че вие двамата май се знаете и отпреди. Иначе не виждам причина толкова да се заяждате.
- Ами познавам го предимно по име. Но явно чувствата изгарят и двама ни.
Не захапа.
- Да бе.
- Звъня ли вече да потвърдиш прикритието си?
- Още не. Първо трябва да решим какво ще разкаже всеки от нас за престоя ни в Пенанг.
После се изправи срещу мен и ме омая с лъчезарната си усмивка и дъха на „Бенсън и Хюз“, който не изчезваше от устата й.
- Пенанг е вече в миналото. Почни да гледаш напред - човек ще рече, че изобщо не би искал да си тук.
Поседяхме още малко в хола, след това всеки си намери стая, където необезпокояван да проведе разговора, който ще прибави малко нови факти към прикритието му. В случай че някой речеше да направи сверка с паспортните данни, които използваме.
Гласът на Розмари звучеше весело в слушалката.
- Ало?
- Здравей, мила. Аз съм, Ник.
- Радвам се да те чуя. Добре ли мина ваканцията?
- И още как.
- Да беше пуснал една картичка.
Джеймс и Розмари са много мили хора. Ако ги намесвах в работата, то е само защото бяха част от историята ми за прикритие и трябваше при необходимост да я потвърдят. Когато бях на служба като агент тук, почти не пропусках случай да ги посетя, особено ако предстоеше операция, така че да поддържам историята си актуална. Те не знаеха нищичко за задачите, които изпълнявам, не им и трябваше. През цялото време обсъждахме живота и обменяхме полезни съвети, като например как да пазим розите в градината от листни въшки.