Всичките ми документи, кредитни карти, дори разписките, които попълвах, носеха техния адрес. Бях се абонирал за няколко седмични и месечни списания, които се получаваха у тях, за да може на мое име да пристига редовно поща, както и кредитната ми карта да отчита някакви разходи. Повече от година не ги бях търсил, откакто се преместих да работя при Джордж, така че сега имаше какво да им разкажа, преди да стигна до пътуването в Пенанг. Сигурно вече ме бяха отписали.
- Извинявай, че не драснах нито ред, но знаеш как може да ти се завърти главата в Испания. И времето беше чудесно.
- Настина ме караш да ти завиждам. Двамата с Джеймс може също да се разходим дотам тази година.
Съобщението беше предадено - работата в Малайзия е приключила.
- Е, какво мога да направя за теб, Ник?
- Ваканцията мина толкова добре, че сега мисля да доведа новата си приятелка в Лондон. Ще поостанем няколко седмици. Определено ни трябва да прекараме малко време насаме. Просто искам до ти благодаря, задето ме докара до гарата тази сутрин.
- Ааа, да, експресът за Ватерло, 8,16. Точен до минутата.
- Именно.
- Казваш няколко седмици. Не звучи зле, никак даже. Желая ти двамата да си изкарате хубаво. От това, което чувам, момичето не е за изхвърляне. Ще я доведеш ли някой път?
- Всичко с времето си, Розмари. Още не е време за такива интимности. Вие как я карате двамата?
- Както обикновено. Имаме си нов телевизор в хола. Докараха го миналия вторник, но ти беше излязъл някъде. Екранът е 24 инча, черен, „Сони“. На Джеймс му харесва, ти сигурно също ще го одобриш, но не и аз, защото прави шкафа, където сме го сложили, прекалено малък. Сещаш се, онзи с кафявия лак.
- Сещам се, и то много добре. Но ти не се кахъри - мисли си само как всичко, което харесваш, ще изглежда на екрана още по-омайващо. Е, толкова засега. Поздрави Джеймс от мен.
- Непременно. Откакто му влезе муха в главата и застана начело на гражданския комитет за спиране на строителството на онази проклетия, почти не се вясва вкъщи. Хубаво поне, че знам къде е.
Засмяхме се от двете страни на линията и така разговорът завърши. Запътих се към кухнята да включа чайника.
Домофонът тъкмо иззвъня. Гласът отдолу прозвуча неуверено.
- Здравейте, казвам се Саймън. Мисля, че ме очаквате, поне така ми каза онази дама, Ивет, когато ми се обади да дойда тук в три.
Натиснах бутона за входната врата, а в същото време Сузи излезе от спалнята, като затвори след себе си. И двамата се заозъртахме да не би да сме забравили някое от пушкалата да стресне човека.
Включих чайника в кухнята, после отидох в антрето и отворих външната врата. Саймън беше няколко етажа по- надолу и известно време, докато се изкачваше, виждах само сресаната му руса коса. Когато приближи, ми направи впечатление спретнатият му външен вид. Последното не ме учуди - нормално е да се погрижиш малко за себе си, след като цял ден си се занимавал с всевъзможни гадини, които проникват през кожата и могат да ти докарат куп беди.
Беше висок, слаб, около трийсетинагодишен човек. Носеше брезентова чанта, която сигурно имаше още от студентските си години. Кой знае, може да е бил скалата на баскетболния тим в университета, въпреки че изглеждаше прекалено учтив дори за симпатизант на отбора.
- Как е, приятел?
Отдръпнах се да му направя място да влезе. В антрето, се почувства малко неловко, понечи да протегне ръка, която аз хванах, и се здрависахме с усмивка. Беше съвсем гладко избръснат и бузите му носеха приятната руменина на цирков артист. Може да е от катеренето на стълбите или от притеснение. Във всеки случай изглеждаше като човек, който е изтъкан от добри маниери, и силно се надявах да не го разочароваме в очакванията му.
Посочих надясно, към дневната, и двамата влязохме вътре. Предложих му да седне на дивана.
- Току-що сложих чайника. Нали ще пиеш един чай?
В този момент влезе и Сузи, поздрави приветливо и се здрависа с човека. Той леко се изправи от канапето, докато подаваше ръка, но дори така изглеждаше горе-долу колкото нея на ръст.
- Не се притеснявайте за мен. И бездруго трябва бързо да свършвам тук. В четири и половина имам друг инструктаж. Долу ме чака кола.
Сузи ме погледна все така усмихната. И за двама ни беше ясно, че в четири и половина Саймън нямаше да има никакъв инструктаж, щяха да го покрият някъде, докато работата с вируса се разнищи.