- Има ли нещо, което може да ни предпази на място? Ваксина например или някакви лекарства, които да вземем.
Тъкмо щях да го питам същото.
- Ваксина няма, производството беше преустановено непосредствено преди 2000 година. Но антибиотикът доксициклин оказва донякъде възпиращо действие върху заразата, както и осигурява известна имунна защита.
Явно и това не го задоволяваше като отговор, но малко таблетки щяха да ме накарат да се почувствам по-спокоен за себе си.
- Повече от достатъчно, приятел. Ще ни трябва поне един кашон. Можеш ли още днес да ни го доставиш при Ивет?
- Мога - кимна с глава той. После погледна към Сузи.
- Мислите ли, че може да сте бременна?
В отговор тя посочи поредната си цигара.
- Възможно ли е наистина?
- Просто някои антибиотици оказват неблагоприятно влияние върху вътреутробното развитие на плода.
Сузи стана от стола си. Лицето й отново грейна в усмивка.
- Мисля, че вече се осведомихме за всичко, което ни трябва да знаем за белодробната чума. Не ни спестиха и подробностите, които едва ли ще ни влязат в работа. Благодарим за информацията, Саймън.
Усмивката пробяга по лицето му. Прекалено бързо, за да е възприел думите й на сериозно.
- Вижте - започна да се обяснява той, - не че ме интересува особено каква ви е работата, но ви моля да разберете, имам семейство... и ми идва наум колко отдавна децата ми не са виждали леля си в Намибия и дали сега точно не е подходящият момент да ги зарадвам с едно пътуване.
Ръката му продължаваше да трепери, докато изгасяше цигарата в пепелника. Със Сузи се спогледахме.
- Хайде бе, хора, трябва ми само дребен намек.
Какво пък толкова. Станах и отидох до Сузи.
- Да кажем, че добре си го намислил, Саймън. Ако аз бях някое от децата ти, сигурно щях много да се радвам, че по средата на годината зарязвам училище и отивам да се грея на слънце, далеч от всичко, което ми предстои. Какво ще кажеш, Сузи?
- Ще изпълниш мечтата на всяко дете. Само че там няма да бъдеш заедно с тях, Саймън.
Изражението му изведнъж се промени. Не знаех дали издава ужас или просто примирение, но счетох за уместно да го успокоя с ръка на рамото.
- Не си го слагай толкова на сърце. Само да знаеш, че след като излезеш оттук, никаква среща повече не ти предстои. Поне за известно време. Май долу още седят и чакат двете големи момчета. Не разчитай, че ще те закарат до вас.
- Боже мили, не. Имам семейство, не може...
- Спокойно бе, човек, нищо няма да ти правят. Просто ще те откарат на някое сигурно място, където да изчакаш, докато ние си свършим работата. Само помисли, ако нещо оплескаме нещата, колко щастлив ще бъдеш, че не си навън с останалите. Гледай на всичко откъм хубавата страна.
Мазния в никакъв случай нямаше да рискува с него. Саймън знаеше достатъчно, за да всее паника, и сега предстоеше да изкара известно време в някоя охранявана къща в провинцията, докато семейството му си мислеше, че са го изпратили на експедиция в джунглата.
Сузи услужливо вдигна чантата му, докато той си обличаше палтото, и аз тръгнах да го изпратя.
- Саймън, носиш ли си мобилния телефон?
- Ами, тук някъде трябва да е.
Потупах го приятелски по гърба.
- Виж, на твое място бих направил следното. Ще завъртя една шайба на жена си, докато слизам по стълбите, и Ще й разправя как трябва бързо да отпътувам за Африка да изследвам някакви болести. Кажи да заведе децата при сестра си за около две седмици и да те чакат там. Бъди убедителен - фирмата поема разноските по пътуването, осигурява всичко необходимо, изобщо шанс, който не е за изпускане.
След като закопча палтото си, той промълви:
- Благодаря ви от сърце и на двамата.
- Не бери грижа за това - дружески махнах с ръка аз. - Само не забравяй какво се уговорихме за лекарствата. И умната, ей! Да не вземеш да се разприказваш пред жена си за какво стана дума тук. Иначе следващият път, когато онези долу пак те срещнат, няма да е за добро. Разбираш какво имам предвид, нали?
Сузи му подаде чантата и той благодари повторно, преди да се запъти към вратата. Когато отвори вратата и понечи да излезе, тя сложи ръка на рамото му.
- Не се връзвай много на думите му.
Той рязко извърна поглед към нея. Аз пък изобщо не знаех накъде да гледам.
- Искам да кажа, че ако бях на мястото на жена ти, щях да се зарадвам на почивката. На жените често им е необходимо повече време да им мине.
- Разбирам.
Ръката й поглади рамото му.
- Говори с нея. Все нещо ще се уреди.
Саймън й отвърна с тъжна усмивка.
- Това отдавна вече е невъзможно. Джилиан почина преди шест години и така и не можа да се върне да види дома си. Арчибалд беше нашият градинар, те всеки ден обикаляха в градината заедно.