В куфара имаше и два черни полиетиленови кобура, но аз не ги удостоих с поглед. Открай време носех пистолета затъкнат в панталоните си. Именно там мъжете инстинктивно посягат при опасност, не исках да има и миг колебание, ако се наложи да стрелям. Виж, Сузи старателно изпълни всички процедури, накрая си избра и кобур, който взе да закача на колана си. Аз пък препасах здраво моя, така че браунингът да не изпадне.
- Май не се притесняваш, че може да ти отиде оная работа?
- Не толкова, колкото че смазката от дулото може да изцапа боксерките ми - отговорих и свалих ръкавиците си. Тя направи същото и след като ги прибрахме заедно с останалите излишни неща в куфара, дръпнахме ципа и го напъхахме под леглото. Там беше на сигурно място.
От хола взех чантичката си за колан и вече бях готов за тръгване. Вързах я не през колана си, а за дънките, за да не ми пречи, докато вадя пистолета. Оставаше само да проверим прозорците и включим алармата, което беше стандарт- на процедура при напускането на оперативна квартира. После от външната врата на апартамента щеше да излезе една влюбена двойка, да слезе по стълбите до входа и да се слее с тълпата.
Алармата не вдига шум и не е свързана с полицията, а с Отдела за бързо реагиране, откъдето мигом ще дотърчи бойна единица от четирима човека, в случай че се задейства сигналната уредба или пък бъде натиснат някой от паник-бутоните, каквито имаше във всяка стая. Щеше да бъде чист провал за Компанията, ако полицаи, чули алармата, нахълтат в квартирата и открият нещо неподходящо, свързано с „обикновените“ хорица, които я обитават. Затова пък от отдела щяха на секундата да пратят хора, независимо дали някой отвън е решил да обира апартамента, или някой отвътре просто иска да се помайтапи.
Вратата хлопна и аз я заключих два пъти. Навън пресякохме площада и продължихме надясно към главната улица. Чакахме около пет минути, когато най-сетне едно черно такси спря пред нас. Сузи си имаше запазена реплика, когато ставаше въпрос да упъти таксито накъде да кара. Използваше я на всички езици независимо как звучи.
- Към Фарингдън, драги.
- И къде по-точно, съкровище?
- Спирката на метрото ще свърши работа.
Тръгнахме по поречието на Темза и скоро стигнахме до бетонните ограждения пред Парламента, предназначени да пазят от терористи-камикадзе. По радиото течеше някаква програма, в която обсъждаха социалните последици от затягането на мерките за сигурност. Някакъв чиновник от кметството тъкмо развиваше тезата, че повишаването на сигурността цели да спечели доверието на туристите, не да всява смут сред тях.
- Абе, тоя майтап ли си прави - изкоментира таксиджията.
Не бях в настроение за разговор. Поне време имахме - до срещата оставаше повече от час, което беше предостатъчно да се поогледаме на място.
На Блекфрайърс бридж свихме към Фарингдън и зачакахме на светофара. Вляво имаше паркиран „Форд Мондео“, а съвсем близо до него и един мотоциклет - толкова близо, че главата на моториста изглеждаше провряна през стъклото на автомобила. В колата имаше двама, мъж и жена. Жената се наведе към мъжа на волана да сподели нещо, когато до тях спря друг моторист. Един бърз поглед към Сузи беше достатъчен да разбера, че и нейното внимание също е насочено натам. Изглежда, бяха цял екип, вероятно от Правителствената служба за наблюдение Т4, която имаше досиета за всички подозрителни лица - от потенциалните терористи до корумпираните държавни служители. Сега или следяха някого, или бяха изпуснали мишената си и обсъждаха какво да предприемат.
Светофарът се смени и ние потеглихме напред. Зад нас двата мотора поеха в различни посоки, а фордът направи обратен завой, който спря насрещното движение Чуха се клаксони и шофьорът, който видя за какво става въпрос в огледалото, каза:
- Със задръстванията също трябва да се внимава - току-виж, дошъл някой, както си седиш в колата, и ти лепнал квитанция за неправилно паркиране.
Сузи закима дълбокомислено, докато онзи се кефеше на майтапа си.
След десетина минути минахме през един от контролните пунктове, каквито имаше по всички възлови точки в града. До двете патрулни коли с включена сигнализация имаше въоръжен полицай. Таксиджията се обърна назад.
- Нас няма да ни бавят, тук отбиваме. Ама като гледам как са наизлезли навсякъде, кой знае какво ли става.
Сузи поклати глава.
- И идея си нямам, драги. Често ли се случва?
- Абе има си моменти. В днешно време човек не знае къде е сигурно и къде не е. Май всичко почна, когато авиокомпания „Бен Ладен“ загуби малко самолети над Вашингтон и Ню Йорк преди няколко години, та сега и на земята вече не е спокойно.