Завихме по улица „Каукрос“ и в далечината се показа входът към метростанция „Фарингдън“. Животът в Кларкъ- нуел процъфтяваше, всяка стара съборетина наоколо беше превърната в жилища за бизнесмените от Скуеър майл, които обожават квартала, още повече че е на няколко минути пеша от офисите, където работят. Баровете тук са толкова, колкото и магазините.
Информаторът щеше да бъде облечен в син костюм и бяла риза, с вестник „Ивнинг Стандарт“ сгънат в дясната ръка и черен шлифер в лявата. Това научихме от Мазния. Планът беше Сузи да го посрещне вътре в „Старбъкс“ с вестник „Индипендънт“ на масата пред себе си, докато аз се убедя, че няма придружители. Трябваше да се приближи до нея и да попита дали знае пътя до имението Голдън Лейн, на което тя да отговори, че не знае, но има карта на района. След като веднъж установят контакт, трябваше да ми се обади и да дойда и аз.
Отвън метростанцията представляваше стара виктори- анска сграда, пред която имаше открит щанд за продажба на вестници, порносписания и всякаква жълта литература. Изчаках, докато Сузи си купи „Индипендънт“. Нататък улица „Каукрос“ ставаше по-стръмна и прекалено тясна, освен ако човек не се придвижва пеша, с кон или с каруца. Амбулантните търговци все още щъкаха нагоре-надолу, явно перспективата да се приберат вкъщи не ги блазнеше. Между модерните фасади на сградите имаше и много крайъгълни магазинчета, индийски ресторанти за бързо хранене, фризьорски салони, които само загрозяваха пейзажа в очакване собствениците им да вдигнат толкова високо наема, че арендаторите да пуснат кепенците.
Нашият „Старбъкс“ беше малко по-надолу по улицата, от лявата страна. Информаторът трябваше да пристигне откъм метрото и да продължи по улицата от страната на заведението, след като пресече Търнмил стрийт, на петнайсетина метра по-нагоре. На ъгъла на отсрещната страна имаше някаква кръчма, наречена „Замъкът“, която вероятно помнеше още Джак Изкормвана и сигурно ще надживее повечето увеселителни заведения наоколо с всичките им метални дограми и затъмнени стъкла. „Старбъкс“ беше около трийсет метра по-нататък.
Сузи се върна и ме хвана под ръка.
— Е, ориентираш ли се?
Кимнах. По Търнмил стрийт нямаше кой знае какво освен една висока стена успоредно на линията на метрото.
Пресякохме и се насочихме към кръчмата. Вътре беше пълно с куфари, дрехи по закачалките и весели хора. Имаше и свободни места, ако решехме да убием малко време - всичките с прекрасен изглед към пътя.
„Старбъкс“ не се различаваше особено от същото заведение в Джорджтаун, където Сузи си взе револвера. Сепаре- тата, масите и някои столове бяха от солидно дърво, но имаше и кожени кресла. Надолу водеха стълби, предполагам към друга зала за гости и към тоалетните. Стъклените врати в дъното на заведението се отваряха към тераса с метални маси и столове. Можеше да се влезе или излезе от две места, идеалното място за нашата цел. Или Компанията често уреждаше явките си на това място, или информаторът беше наистина печен.
Сузи втренчи поглед в мен.
- Слушай, ако нещата загрубеят, а още те няма, аз се измъквам оттук и беж да ме няма.
- Ами тогава по-добре да проверим дали вратите са отключени - казах, като я прегърнах през рамо, готов да влезем.
В същия момент обаче две млади двойки излязоха навън. Сузи беше доволна, че няма да е в капан.
- Е, значи всичко е наред. Ще се обадя веднага след като съм в безопасност - ако ми се наложи да бягам, разбира се.
21.
Върнахме се на спирка „Фарингдън“ и си взехме по едно кафе от близкия павилион за закуски. Навън се облегнахме на парапета и докато отпивахме от чашите, небрежно оглеждахме района. Сузи през цялото време държеше чашата до устата си и зъбите й се отбелязаха по ръба по същия начин, както преди време, когато една немска овчарка затвори захапката си около ръката ми. Очите й зорко следяха пътя, само от време на време завърташе чашата в ръката си, докато по нея не остана здраво място.
- Май не виждам нищо обезпокоително - каза накрая.
- А ти да видя случайно някой да ни наблюдава през пролуките, изрязани във вестника си?
Изглежда, имаше право - никой наоколо не изглеждаше подозрително, повечето хора на спирката бяха свели глави и мислеха как по-бързо да си стигнат вкъщи.
- И все пак мразя явките. Ако трябва да съм точен, мразя и самите информатори. Тези хора идват и ти носят информация, която някой им е доверил, а те по този начин предават доверието му. Независимо за кого работят и защо са решили да помагат на другата страна, винаги си имам едно наум.