- Съжалявам, не зная, но имам в себе си карта, ако искате сам да погледнете.
Започнах да се чувствам изолиран.
- Какво става, добре ли си? Изгубих другите двама.
- Наред.
- Хубаво, всеки момент ще се присъединя и аз.
Забързах нагоре към „Старбъкс“, докато слушах как Сузи сверява прикритието му. Целият треперех нещо да не се обърка, но тя звучеше напълно спокойна.
- Причината да разговаряме тук е, че вие ме попитахте за пътя до Голдън Лейн. Сега ще извадя картата от чантата си, ще я разгърна на масата и двамата ще завържем разговор, защото с гаджето ми сме били в Малайзия по Великден и там случайно сме се видели. Дотук всичко разбирате, нали?
В слушалката чух, че отговори положително.
Сузи продължаваше да го обработва. По принцип който осигурява връзката, трябва да изгради и легендата.
- След малко гаджето ми ще дойде при нас и тримата ще се разговорим за доброто старо време в Пенанг, докато се наслаждаваме на кафето си.
Оня отново отговори одобрително.
- В случай че нещо се обърка, с гаджето ми се измъкваме през задната врата, а вие през входа, откъдето дойдохте. Разбрано?
Тъкмо влизах в кафенето. Двамата седяха на една маса в далечния ляв ъгъл на заведението. Сузи беше седнала с гръб към стената, така че да има поглед и върху двата изхода. Махнах й с ръка, тя направи жест да идвам и човекът срещу нея обърна поглед да ме види. Отидох до нея и се целунахме.
- Чакай малко да изключа тая проклетия.
И двамата изключихме телефоните си.
- Човекът се интересува как да стигне до Голдън Лейн.
- Можеш ли да повярваш, били сме в Пенанг по едно и също време!
Всеки наоколо си говореше с някого или бавно и съсредоточено изпразваше чашата си и никой не ни обръщаше най-малко внимание. Кимнах и се усмихнах:
- Не сме били на по-добра ваканция. С удоволствие бих отишъл пак.
Сега вече седнах и аз. След като легендата и изходите за бягство са уточнени, можехме спокойно да пристъпим към деловата част на срещата.
Известно време никой не се обади. Сигурно мъжът чакаше някой от нас да започне, което не е съвсем в реда на нещата. Може би беше нервен, затова отново се усмихнах насреща му и го подканих:
- Е, какво си ни донесъл?
Беше слаб човек, наближаваше петдесетте, на ръст почти колкото Сузи. Носеше съвсем обикновен часовник с метална верижка, без ланци или пръстени по ръцете. Имаше няколко тъмни лунички по набразденото си лице. Кръвясалият поглед му придаваше зловещ вид, сякаш не е спал цяла седмица, или е от този тип, дето по принцип сън не ги хваща. Но най-впечатляващи бяха ръцете му, по-грамадни и от тези на Юмрука, с перфектно поддържани нокти и загрубели до бяло кокалчета, като че цял живот е правел лицеви опори на тях и е трошил дъски. Определено не бих искал да изпробва подобни каратистки номера върху мен.
- А вие какво очаквате да ви нося?
Със Сузи се спогледахме.
- И двамата трябва да сте наясно, че ще е дяволски трудно да намерите оперативната група, с която сте се захванали.
Сузи се наклони над масата към него.
- Е, какъв беше смисълът да се срещаме, щом нямаш каквото ни трябва.
- Казах на вашите да изчакат малко, но те настояха. Вижте, изправени сме пред хора, които искат да бъдат мъченици. Те приемат напълно на сериозно работата си и съзнават, че успехът им се дължи изцяло на конспирацията. Ако си мислите, че правят грешки и така се разкриват...
Направих му жест да спре.
- Виж какво, приятел, тия ги разправяй на някой друг, ясно? Тук сме за нещо конкретно.
Измери ме с поглед известно време, после продължи:
- Може да отнеме известно време да ви донеса конкретна информация. Това не са ви ония недорасли терорист- чета в Северна Ирландия.
Сузи само дето не го изяде с поглед.
- Те също убиват, колкото и недорасли да ти изглеждат.
Успокоих я с ръка на рамото.
- И сега накъде?
Информаторът преценяваше ситуацията.
- Те са тук, във Великобритания. С кого да се свържа, като науча подробности, кого да търся?
- Нея - посочих към Сузи и й казах да му даде номера си. Тя ме изгледа неприятно, но не възрази, все пак трябваше да проявяваме единство, дори и ако онзи само ни размотаваше. Той затвори очи, докато запаметяваше цифрите и когато отново ги отвори, изглеждаха още по-кръвясали и отпреди.
- Ще се обадя, когато и ако науча нещо.
С тези думи стана и се приготви да тръгва.
- Сигурен ли си, че ще можеш да събереш информацията - попитах, - имаш ли някой, който да ти помага.