- Не ми е нужна помощ, сам се справям най-добре.
Обърна гръб и излезе от кафенето през задната врата.
22.
- Още не, Сузи, седи и чакай.
Отвън уличните лампи тъкмо светваха. След по-малко от минута се появи и Прошарения, мина пред витрината на кафенето и се насочи към метрото.
- Този видях първи.
Сузи се намести на стола и продължи спокойно да пие кафето си. Нашият човек също не закъсня. Мина покрай нас, без дори да погледне дали още сме вътре. Третият го следваше по петите. Веднага щом го видях, включих телефона си.
- Май опитва да хитрува. Хайде да ги пипнем.
Сузи също включи своя, преметна чантата си през лявото рамо, стана от стола и внимателно се протегна да ме целуне, да не би браунинга да се подаде изпод коженото й яке. Натиснах бутона за пренабиране, докато тя излизаше през входната врата.
- Чуваш ли ме?
- Да, вдясно от мен е Синия, приближават спирката. И тримата влязоха вътре.
Вече се движех към „Каукрос“, изоставах с двайсетина метра от Сузи, която отминаваше кръчмата по десния тротоар. В следващия момент вече чувах високоговорителите в метростанцията и шума от опашките по гишетата.
- Продължавам да ги търся. Засега няма нищо... Чакай, стой така, да... И тримата са на перона, но не е ясно в каква посока ще пътуват. Все още се движат поотделно, но и тримата са на един перон. Отивам за билети.
След минута пристигнах и аз. Тя ми се усмихна чаровно и двамата се понесохме ръка в ръка към стълбищата. Навсякъде около нас дебнеха камерите на Големия брат.
- Погледни надолу.
Надолу се слизаше към перона по широки чугунени стълби. Над един билборд мярнах крайчеца на главата на информатора малко по-надолу и издайнически кичур сива коса от Прошарения. Синия беше от близката ни страна, седнал между чернокожа жена с две пазарски торби от „Теско“ и бял мъж с кожена чанта в краката си.
Сузи се гушна в мен с глава върху гърдите ми и закима утвърдително, докато й говорех влюбено на ушето.
- Сега трябва само да изчакаме, докато...
В същия момент под нас профуча мотриса и хората се скупчиха покрай ръба на перона. Синия и другите двама на пейката също станаха и се запътиха натам.
- Майната им на ония, те не ни знаят. Но информатора трябва да държим под око. Ти започваш от задния вагон, аз се захващам с този.
Даде ми билета и двамата влязохме през автоматичните врати, които водеха надолу по чугунените стълби. Следвах я неотлъчно до перона, където се разделихме. Под прикритието на билбордовете тя се шмугна на отсрещния перон, а аз не отлепях очи от тила на информатора. Трябваше да съм възможно най-близо до него, което означава да се кача във вагона непосредствено до неговия, без да го изпреварвам. Наведох леко глава, докато Сузи минаваше покрай него, за да не му скимне да се обърне, после го видях да се качва в един от вагоните, тихомълком обърнах гръб и тръгнах към предния.
Но и Синия беше решил да се качва от същото място като мен. Вече беше късно да се преориентирам, а и не трябваше да бия на очи с поведението си. Жената с пазарските торби седна с гръб към платформата, както и Синия, но на известно разстояние от нея. Аз седнах срещу дамата, като гледах да не си бутам краката в торбите й.
Вагонът беше наполовина пълен. Няколко деца седяха прави, защото мислеха, че така изглеждаха по-готини, но всички останали бяха насядали. Погледнах вдясно, но през прозорчето на вратата между вагоните не успях да зърна информатора. Видях го едва когато се понадигнах от мястото си, за да се пресегна към притурката на „Гардиън“, която някой беше забравил през няколко места вляво от дамата с торбите. Седеше в близката част на съседния вагон от моята страна. Не зная дали усещаше, че някой го следи, Синия със сигурност не подозираше нищо. Гледаше с невиждащ поглед пред себе си и с ръце върху коленете.
Вратите се затвориха и влакът потегли. Можех да различа, че все още се движим над земята, въпреки тухлената стена от двете страни. Погледнах картата над жената пред мен и установих, че маршрутът ни е по Съркъл лайн. Взех телефона, все едно набирам някакъв номер, и го поднесох към ухото си.
- Здравей, как е?
Усмихвах се, за да създам илюзията, че току-що съм се свързал.
- Всичко е наред. Днес ще се виждате ли?
Устните ми бяха почти долепени до микрофона.
- Виждам двама. Скоро сигналът ще изчезне.
Тя се изкикоти в слушалката.
- И аз. Идеята е наистина чудесна.
Изглежда, имаше някой до нея и не можеше да говори свободно. Може би Прошарения. След това влязохме в тунел и сигналът изчезна. Това ми даде възможност да огледам хората около себе си. Всички се занимаваха със своите си работи, четяха книги или вестници и избягваха да поглеждат към седящите срещу тях. Някои, като Синия например, просто се оставяха на инерцията да ги клатушка на седалките с клюмнала глава. Мъжът с кожената чанта вляво от мен старателно чистеше пухчетата от памучните си панталони.