Жената срещу мен се наведе над една от чантите си и извади оттам списание „Хелоу“, което започна да разлиства. Аз пък започнах да си представям как мъж с памучни панталони се разхожда по претъпканите перони на метрото във върховите часове с торба и бутилка Зимен дух, от която заразата капе през дупка в дъното. Не би направило впечатление на никого, може да си обикаля така цял ден или докато се наложи да вземе нова бутилка и пак да се върне.
Също както хиляди други, жената, която сега спокойно си чете списанието, няма да усети по нищо присъствието на заразата, която вече ще витае из въздуха. Вечерта ще се прибере весела вкъщи, а след няколко дена ще легне болна, обикновен грип, като дотогава децата и съпругът й със сигурност в ще бъдат заразени. Съпругът ще пренесе заразата на всички, които поздрави по пътя към работа, а и като стигне там, децата - в училището или в колежа. Не е нужно да се вживявам в ролята на учителя по математика на Кели, за да пресметна колко бързо епидемията ще прерасне в армагедона, за който говореше Саймън.
Високоговорителят в мотрисата се включи и женски глас съобщи, че следващата станция е Кингс крос. Светлините на перона пробягаха по прозореца на мотрисата, докато влакът спираше, и вратите се отвориха.
Синия стана. Погледнах през вратата между вагоните и видях, че информаторът също е на крака и е облякъл шлифера си. Засега седях на мястото си, не знаех накъде ще тръгнат - наляво или надясно. Ако действах прекалено импулсивно, навън оня можеше да ме види, докато шетам неориентиран нагоре-надолу. А ако изчаквах прекалено дълго, вратите щяха да се затворят и мотрисата да потегли.
Повечето от хората, които се наредиха да слизат, минаха от дясната страна на вагона, включително и Синия. Ако и информаторът се ориентираше към някоя от десните врати в своя вагон, за Сузи няма да има проблем да го следва незабелязано.
Станах едва когато последната група слизащи стигна до вратата и се присъединих към нея. За известно време изгубих тримата от поглед, както и Сузи. Всички следваха табелките за излизане навън, но аз си отварях очите дали няма и други изходи. Кингс крос е една от възловите станции на метрото, с две спирки на надземно ниво.
Все още телефонът ми не даваше никакъв сигнал и аз си проправих път през група чуждестранни тийнейджъри, които се чудеха накъде да тръгнат. Наредих се на опашката за ескалатора заедно с останалите хора, които бързаха да не изпуснат някой от влаковете по маршрута си, и тогава мярнах Синия. Беше на около половината път нагоре по ескалатора, спокоен, без да подозира, че някой го следи. Погледнах към телефона - едно деление вече се беше появило в скалата за сила на сигнала, но връзка все още нямаше.
Щом стигнах мястото, където го забелязах на ескалатора, той слезе и се изгуби към изхода. Заизкачвах стъпалата нагоре по две наведнъж, като измърморвах по някое „Извинете“, когато се блъсках в някого.
Горе се озовах пред пет или шест коридора, всеки от които водеше в различна посока. Не знаех по кой точно е тръгнал Синия, но и не ме интересуваше особено. Сега трябваше да се огледам за информатора. Тръгнах по най-левия с 1 към 5 шанс да съм избрал правилната посока. Стотина метра по-надолу чух гласа на Сузи по телефона.
- Ник, чуваш ли ме, какво става?
- Съвсем слабо, Сузи, връзката все още е лоша.
- Слезе от метрото и сега е във фоайето на станцията. С него са и останалите двама.
- Пристигам след малко.
Набързо смених посоката обратно към ескалатора и тръгнах след табелките, които упътваха към фоайето на Кингс крос. Докато се извинявах на хората, които сигурно следваха посоката си, и се ориентирах само по стрелките, Сузи продължаваше да ме осведомява за ситуацията:
- И тримата излизат от метрото към булеварда, чуваш ли, към булеварда. Все още са разделени. Там ли си изобщо?
Чувах я, но бях прекалено зает да се извинявам, което донякъде подготвяше хората пред мен, че ще мина и покрай тях.
- След малко... Извинете за неудобството, наистина съжалявам... ако обичате... След малко съм при теб.
Изкачих и последните стъпала, преди да се озова в ог- ромното фоайе на станцията. Голямо електронно табло показваше разписанието с пристигащите и заминаващите влакове, повечето от които закъсняваха. Хората, които ги чакаха, нервно пиеха от чашите си горещи напитки, които още вдигаха пара, докато обясняваха нещо по мобилните си телефони.