Продължих нагоре по тротоара от другата страна на метростанцията, когато изведнъж го изгубих от поглед.
- Зави наляво. Вече не го виждам.
- Ясно. Аз съм зад теб и ще се огледам за някоя успоредна пресечка.
- Улицата е „Биркенхед“, Биркенхед стрийт.
- Ясно, „Биркенхед“. Аз в момента съм на „Грейс ин“, стотина метра по-надолу има отклонение към „Биркенхед“. В момента се движа успоредно на теб.
- Разбрах.
- Продължава нагоре по „Биркенхед“, на около половината разстояние. Улицата е дълга около 200 метра, после има разклонения наляво и надясно. Наляво вероятно се свързва с „Грейс ин“.
- Разбрано. Аз вече стигнах до пресечката към „Биркенхед“. „Сейнт Чадс“, казва се Сейнт Чадс стрийт. Спирам тук и ако нашият човек стигне до края на „Биркенхед“, непременно ще го забележа.
Изчаках, докато информаторът събере малко преднина, и продължих след него. При всички случаи Сузи щеше да види в каква посока тръгва, ако изобщо беше решил да се отклонява от „Биркенхед“.
- Назад, назад. Този ще ме побърка. Застанал е малко преди разклонението и не помръдва. Чакай малко... като че ли пали цигара.
- Прието, аз съм при билярдната зала на ъгъла на „Грейс ин“ и имам чудесен изглед по „Сейнт Чадс“.
- Добре. Засега просто стои и пуши.
Просто стоеше и пушеше - лявата му ръка стискаше пазарската чанта, а с дясната държеше цигарата. Но защо спря толкова внезапно? Подозираше ли, че го преследват, и ако предусещаше нещо нередно, защо не се озърна нито веднъж? Да не би да чака някого?
- Все още стои и пуши. Гледа към небето, сигурно да не падне някой самолет. Нямам никаква представа какво си е наумил.
Със сигурност не съзерцаваше звездите, небето беше цялото в облаци.
- Иска да се скрие от камерата, виждам камера на първата пресечка надолу по „Сейнт Чадс“, точно откъдето трябва да мине. Сега камерата сменя посоката си, обективът й се обръща към...
Реакцията ми беше почти мигновена.
- Тръгна, зави наляво по пресечката и се насочва право към теб.
Седях на мястото, откъдето го наблюдавах как пуши, докато не изчезна от погледа ми. В същия момент Сузи ме осведоми за положението.
- Движи се срещу мен, о не, отново крачка назад. Този път вади ключове. Пред него има врата, отваря я... ще го изгубим, влиза вътре. Отивам да огледам.
- Прието, ще наближа пресечката със „Сейнт Чадс“ и ще те чакам там.
Погледнах назад към метростанцията, на около петдесетина метра зад мен от другата страна на булеварда, и вед- Л нага ми просветна защо и тримата толкова дълго чакаха да пресекат. На първото кръстовище, точно до супермаркета „Смит и Бутс“, имаше висок стоманен стълб, на който беше окачена камера на Големия брат. След като направи един оборот, обективът й обхваща почти целия тротоар пред Макдо- налдс, където минаха двамата.
После обходих с поглед „Биркенхед“ до мястото, където информаторът зави наляво. През цялото време, докато се чудех какво си е наумил, той просто е наблюдавал движението на камерата, за да се промъкне незабележим по същия начин, по който пленникът дебне кога часовоят ще обърне гърба си към него, за да преодолее поредното препятствие по пътя към свободата.
Сузи дишаше шумно в микрофона, докато тичаше по „Сейнт Чадс“. Изчаках на няколко разкрача от пресечката, където изгубцх-информатора, близо до една двуметрова желязна порта, която преграждаше вътрешен двор. Въпреки че беше заключена с катинар и не можех да вляза, през прътите ясно се виждаше задната част на триетажна кооперация, чиято фасада оформяше ъгъла на „Биркенхед“ и „Сейнт Чадс“, както и част от постройка, която се намираше на един ред с къщата, където се изгуби информаторът. Освен малката ама- тьорска оранжерия единственото, което привличаше погледа в дворчето, бяха водосточните тръби, криволичещи по стените. През един от покритите с дантела прозорци на горните етажи някой светна лампа, след което плътните пердета бяха спуснати.
Камерата на ъгъла започна бавно да сменя посоката си. Извадих мобилния си телефон, за да не правя впечатление с безучастното си поведение на тротоара.
- Камерата отново се обръща.
- Стигнах до къщата - последва пауза. - Номер 33, първата след кооперацията.
- Добре, разбрах, номер 33. Продължи по тротоара и ще се срещнем точно зад ъгъла.
Камерата вече гледаше към тротоара, което означаваше, че влизам в обсега й под уличната лампа, където бях застанал. Когато Сузи се появи иззад ъгъла и протегна ръцете си за прегръдка, аз й отвърнах с широка усмивка. След като си разменихме по една целувка, двамата се притиснахме един в друг, за да можем да изключим телефоните си, без да правим впечатление на околните. Камерата продължаваше да ни наблюдава, докато аз се опитвах да й покажа през желязната порта гърба на къщата, където беше информаторът.