- Там, на третия етаж - каза тя и кимна така, че косата й погали рамото ми. - Виждаш светлината, която се процежда през завесите, нали?
- Да.
- Светлината се появи веднага щом той влезе в къщата. Там трябва да е и сигурно е сам. Хайде да се махнем от тая камера. Ще тръгнем по „Сейнт Чадс“, само че вдясно.
Държахме се за ръце, докато пресичахме „Биркенхед“, за да поемем по отсрещния тротоар на „Сейнт Чадс“. По едно време Сузи ме мушна с лакът:
- Ей, защо му каза на онзи да иска моя телефон? Какво му е на твоя?
- Ще ти кажа, като се приберем в апартамента.
Посегна към джоба си и вместо кутията „Бенсън и Хюз“ извади пакетче с никотинови дъвки. После кимна с глава към червения неонов надпис над близката китайска методическа църква:
- Сякаш отново сме на почивка някъде.
- Да не би цигарите ти да свършиха? На почивка пушиш като комин.
Обърна се и духна към мен като от цигара.
- Яд ме е, че Мазния не ни каза с кого точно си имаме работа, а ни прати неподготвени за такова развитие на нещата.
- Е, сигурно е решил, че ще се зарадваме да научим всичко на място.
- Във всеки случай имам някакво лошо предчувствие. Този информатор хич не ми вдъхва доверие. И за кого, по дяволите, се мисли - недорасли терористчета, дрън-дрън.
- Мислех, че тези работи не те вълнуват повече.
Присви очи и ме измери с поглед, докато преценяваше дали говоря сериозно, или просто се опитвам да я дразня. После с омерзение изплю дъвката си в канала.
- Има ужасен вкус. Виж, просто мисля, че трябва да внимаваме с тези тримата.
Разказах й за еднотипните подстрижки на Прошарения и Синия и за индийските черти на лицата им.
- Възможно е да са подстригали не само косите си, но и брадите, ако са имали такива, за да не изпъкват в тълпата. Кой знае, това може да улесни или пък да усложни работата ни.
- Е, хайде да не гледаме толкова фатално на нещата. Може просто да е без значение за нас.
Точно докато минавахме покрай китайската църква, отвътре се показа мъжки силует. Към нас приближи бял мъж, около двайсетте, с черно кожено яке и окъсани дънки. Дори в сумрачната светлина на улицата очите му изглеждаха кръвясали, а погледът - агресивен. Когато ни заприказва, гласът му също не издаваше доброжелателност, въпреки че беше поредният, който се опитва да пробута стоката си.
- Какви да бъдат - бели или индийки?
Дори не си направихме труда да спрем. Само поклатих глава:
- Не търсим нищо, приятел. Не сме клиенти.
Той обаче не ни остави на мира. Дори тръгна след нас. Гласът му отслабваше с всяка изречена дума.
- Я се връщайте тука! Там имам бели, имам индийки, имам всичко. Десетачка и сте вътре.
Махна с ръка към задния двор на църквата, където, изглежда, се намираше бардакът му. Сузи този път не се стърпя.
- Абе ти от „не“ не разбираш ли?
Онзи спря и се олюля. Явно силите напускаха не само гласа му, тялото му агонизираше с всяко движение.
- На умна ли ми се правиш, кучко? Ще те изкормя, кълна се.
Продължавахме да си вървим, като гледахме да не тръгне след нас и да стане някоя беля. Видях как с дясната си ръка търси нещо в джоба.
- Проклета кучка! Ще кървите като прасета и двамата!
Сузи тихичко се засмя, но нямаше намерение да се занимава повече с него. Наистина не биваше да привличаме излишно внимание, а и почти стигнахме булеварда. Там със сигурност нямаше да ни последва, очевидно предпочиташе прикритието на нощта.
- Майната ти, кучко - извика за довиждане. После се закиска: - Може пък да имате деца, малки сладки палавници, които ще се редят пред вратата ми за едно хубаво чукане.
Извърнах се и тръгнах към него. Последната капка преля чашата. Сузи се затича към мен и ме хвана за ръка.
- Стига, Ник, тук вече нямаме работа.
Очите й търсеха моите, но бях прекалено устремен, за да гледам настрани.
- Не сега, Ник, не му е времето.
Дребният копелдак подви опашка към църквата и завика отдалече:
- Е, хайде де, хайде, само ми елате...
Сузи започна да ме тегли обратно. Накрая се предадох.
- Какво ти става бе, Ник. През цялото време се питам дали имаш капка мозък в главата си, или се подчиняваш единствено на импулсите си. Ако ти е останало поне малко мозък, използвай го, за да не загазим накрая и двамата.
Стигнахме криво-ляво до булеварда и тръгнахме в западна посока. Накрая спряхме едно такси.
24.
Набрах кода на алармата и червеният индикатор върху таблото светна. Сега можехме спокойно да си влезем, без да притесняваме дежурните в Отдела за бързо реагиране, които точно в този момент сигурно имаха с какво да разнообразят времето си. Сузи влезе първа и се запъти право към хладилника да прибере полуготовите продукти, които тежаха в двете й торби. Съжителството ни започваше да ражда някои наченки на семейни навици.