В общи линии бях наясно със състоянието на Кели, но имаше още какво да науча. Виждал съм хора, изпадали в посттравматичен шок, но те всички бяха мъжаги, които се връщат от война. Хюз ми обясни, че е напълно нормално за едно дете да страда след изживяна загуба, но често, особено в случаи на внезапен шок, реакциите могат да закъснеят със седмици, месеци или дори с години. Това състояние е известно като посттравматичен синдром и често се проявява като депресия или безпокойство, с типичните симптоми, като безразличие, чувство на безпомощност и отчаяние и в повечето случаи се съпровожда с натрапчиво преживяване на епизоди от миналото, обикновено като нощни кошмари. Същото каквото се случи с мен в Хънтинг Беър Пат.
Диагнозата на Хюз ми прозвуча тогава правдоподобно и наистина лечението на Кели потръгна. Все още не беше напълно възстановена след сполетялото я през 1997 година и не бях сигурен ще се възстанови ли някога изобщо. Да видиш цялото си семейство изклано не е шега работа. Кели обаче беше наследила силния характер на баща си и успя да се изправи на крака. С помощта на Хюз и хилядите лири, които отделих за сеансите с нея, съзнанието й започна да работи пълноценно и адекватно на заобикалящия я свят - свят, пълен със секс, изпити, момчета и наркотици, които усилено я теглят обратно към пропастта, откъдето тя положи всички усилия да се спаси.
26.
На вратата леко се почука и момичето от рецепцията подаде главата си.
- Кели е тук.
Двамата се изправихме и доктор Хюз се усмихна лъчезарно.
- Вижте, още не съм й съобщил, че ще я връщам обратно. Надявах се да стане следобед.
В същия момент в стаята влезе Кели и взе да се извинява:
- Шофьорът се обърка по пътя насам, та трябваше да заобикаляме.
Кармен и Джими все още бяха във фоайето. Явно Кар- мен беше нарочила него заради грешката на шофьора и сега го навикваше. На няколко пъти хвърлих поглед върху новата лепенка на пръста на Кели. Хюз сложи ръка на рамото й и я погледна.
- Ще тръгваме ли към кабинета, Кели. Имаме достатъчно време да си поговорим двете.
Кели се усмихна и повдигна вежди към мен:
- Ти ще чакаш ли тук?
Кимнах.
- Точно тук.
Усмихна ми се с крайчеца на окото си, докато излизаха от чакалнята. Не можех да преценя дали наистина се радваше, че съм дошъл, или просто търсеше разнообразие от компанията на баба си и дядо си при Хюз.
Върнах се във фоайето и Джими ме погледна с облекчение. Все живееше с илюзията, че Кармен няма да му се кара пред хора. Отворих стъклената врата на входа и им предложих да излезем:
- Надолу зад ъгъла правят хубав чай. Тук и без това трябва само да търкаме столовете.
Джими възприе веднага, но Кармен все още преценяваше. Накрая всички заедно слязохме по стълбите и се запътихме към булеварда, където намерихме маса в едно френско кафене, чийто персонал бяха все хървати.
- Пристигна ли вече нещо за мен по пощата?
Кармен поклати глава, докато разглеждаше менюто.
- Не е, но и ние излязохме, преди пощата да пристигне. Таксито се мота навсякъде, преди да ни докара тук. Мислех, че все някой преценява подготовката им, преди да ги пуснат да возят хората. Я какви цени само - лира и половина за чаша чай.
Джими кимна на сервитьорката, която веднага отнесе поръчката ни на щанда. Всички отново мълчаливо заровихме носове в менюто. Накрая момичето се върна с поднос и сервира чая на Джими и Кармен и кафето за мен. Възползвах се от случая да взема поредните две таблетки от антибиотика в задния си джоб, което привлече вниманието на Кармен.
- Нещо съм настинал - казах, - не искам да се влоши.
- Гледай само да ми натресеш някой бацил. Наскоро едва се оправих от една простуда. Или май беше грип, а, Джими?
Лицето на Джими изведнъж се озари.
- Едва ли, скъпа. Нашето беше от малките, не от черните лондонски таксита.
- Не съм сигурна, че и те си знаят добре урока.
Обърна глава към мен и ми намигна:
- Оглушава, но не иска да си го признае. Няколко пъти вече му казвам да отиде на лекар, но не иска и да чуе. Като почне да се кара...
Преглътнах капсулите с малко кафе. На мястото на Джими отдавна да съм без тъпанчета.