- И как очакваш да се подобрявам, като не спираш да ме огорчаваш - каза, като тъжно поклати глава. - Уж искаше да прекарваме повече време заедно, но изведнъж се изпаряваш. Не разбираш ли...
- И как да разбирам, като не знам кога си откровена с мен и кога не си.'
Вече не плачеше и гласът й беше по-спокоен.
- Сега ти казах всичко както си е, но въпреки това ти си заминаваш.
За съжаление беше така.
- Виж, колкото по-бързо тръгнеш, толкова по-бързо ще започнеш срещите си с американския доктор. И без това дойдохме тук съвсем за малко, колкото да поговориш с доктор Хюз, и мисля, че резултатите са налице. Вече не криеш нищо, което касае и нас покрай теб, а това е здрава основа за всичко по-нататък. Оттук нещата могат да се развиват само за добро.
И в този момент проклетият телефон иззвъня. Кели подхвана със саркастичен глас:
- Работата вика Ник, работата вика Ник. Ник, обади се.
Натиснах бутона за връзка и отсреща чух гласа на Сузи.
- Връзката е направена. Срещата ни е след час и 45 минути.
- Добре, ще ти се обадя отново след няколко минути - отговорих с весел глас.
Но тя не звучеше никак спокойна.
- Чу ли хубаво? Аз тръгвам веднага към „Старбъкс“ и ти трябва да направиш същото. Гледай да не изоставаш, Ник.
- Всичко е наред. Ще ти се обадя отново след минута.
- Прекъснах линията и погледнах към Кели.
- Е да, трябва да тръгвам, и то веднага. Това е, Кели, нищо не мога да променя. Ще ти се обадя по някое време.
Вече бяхме стигнали бордюра пред кафенето.
- Баба и дядо чакат вътре.
Влязохме и Кели си взе довиждане вместо мен:
- Ник вече трябва да върви, нали така, Ник?
- Ще ти се обадя по-късно да поговорим за... за каквото там говорехме - казах, като й хвърлих един поглед. Тя леко кимна и остави да я прегърна.
Веднага щом излязох от кафенето с торбите си, звъннах на Сузи.
- Сузи, хайде, моля те, мини да ме вземеш. Ще те чакам на площад „Суоун“, спирката пред супермаркета „Смит и Бутс“.
- Гледай да си там, като мина.
Връзката прекъсна и аз се запътих към площада, като през цялото време опитвах да се убедя, че постъпвам пра- вилно. Правя така отдавна и дори когато успявам, все пак остава нотка на съмнение.
28.
Сузи закъсняваше, а пътят не беше толкова много. Докато я чаках пред витрината на супермаркета с торбите в краката си, наблюдавах внимателно всички коли, които излизаха от кръговото движение вдясно от мен. Опитвах се да забравя за Кели и за да се разсея, започнах да следя модела, цвета и номера на всеки автомобил, чийто шофьор беше жена и отдалече можех да объркам със Сузи.
Погледнах отново часовника и извадих мобилния телефон от чантичката си.
- Къде се губиш?
- Почти стигнах. Още най-много две минути.
После набрах номера на Джош от личния си телефон.
Ако вече се бяха прибрали, сигурно още спяха. Часовата разлика с Балтимор е около пет часа. Включи се обаче само телефонният секретар.
След малко се появи и пежото, модел 206, сребристо на цвят, направо от витрината на магазина. Сузи се оглеждаше на всички страни да ме зърне. Веднага щом ме видя, сви към тротоара. Отворих предната врата и като се качих, започнах да търся място за багажа си на задната седалка.
- Проклето движение - каза, докато дъвчеше здраво дъвката си. - Трябва да настъпим газта дотам.
Включихме се в автомобилния трафик, който продължава еднопосочно след площад „Суоун“, и почти веднага спряхме на светофара.
- Обади се на шефа по телефона си, Ник. Кажи му какво е положението. Не звънях досега само защото не исках да ме пита за теб, докато те няма.
- Значи сега можеш спокойно да му се обадиш.
- Какво, да ни глобят ли искаш - каза, като вдигна и двете си ръце от волана. - Хайде де, вие двамата наистина много си допадате.
Извадих оперативния телефон от чантичката на колана си и набрах номера на Мазния. Отсреща се чу само едно „Думай“. Мазния все ставаше накриво сутрин, обичайното му оперативно настроение. Сигурно на него бяха кръстили и телефона.
- Ник е.
- И к‘во?
- Срещата ни е след около час. Тръгнали сме към...
- Обади се пак, като разберете нещо.
Линията прекъсна.
- Е, не заболя, както виждаш.
Не отговорих, започнах съсредоточено да прибирам телефона обратно в чантичката си.
- Не можеш да преживееш, че съм права за вас двамата. Е, както и да е, какво рече?
- Да му се обадим пак с подробности за ситуацията.
Тя погледна часовника си.
- Взех със себе си цялата екипировка. С нас е по-си- гурно, отколкото да я оставим в апартамента. Старите навици не умират лесно, а?