Броенето наум продължаваше: девет, десет, единайсет... * В повечето случаи задната част на къщите бе по-занемарена от уличните им фасади. Много от задните прозорци, покрай които вървяхме, бяха още със старите си дървени дограми, докато отпред всичко беше в алуминий.
Дванайсет, тринайсет, четиринайсет... Без да спираме, продължихме покрай къща с боядисана в кафяво задна врата. Нямаше нищо простряно, защото просторът беше свален. Зад замазаните стъкла на прозорците бяха спуснати стари дантелени пердета. Сузи само махна с глава нататък.
- Номер седемнайсет. Без простора, с кафявата врата и прозорци.
- Съвпада.
Отзад също не се виждаха светлини, прозорците бяха затворени и по стъклата не личаха никакви изпарения. Ни- 9 кой не беше изхвърлял скоро боклуци в реката, поне не личеше.
На вратата имаше резе, но можеше да бъде допълнително подсигурена и отвътре. Оградата не представляваше проблем, щяхме лесно да я прескочим. Огледах се за някакъв ориентир, тъй като щяхме да се върнем по тъмно и да се ориентираме само по силуети. Накрая открих.
- На една линия е с петролните резервоари на Q8.
С това огледът приключи. Надолу по пътеката срещу нас излезе велосипедист, който караше съвсем ново лъскаво колело тип „Маунтин байк“. Продължихме да си говорим за глупости, докато и колоездачът, и номер 88 останаха далеч зад нас. Постепенно еднофамилните къщи отстъпиха място на по-масивните постройки.
Сузи мушна ръката си в моята и известно време вървяхме, без да говорим. Опитвах се да подредя мислите, които хаотично нахлуваха в главата ми. Да започнем с терористичната група - ако това е мястото, те най-вероятно са вътре и се спотайват в очакване на момента. Ами техните планове, намерения? Знаехме какво целят, но нямахме представа от обучението им, йерархията при тях, ценностите, които уважават. Бойците от третата вълна не използват оръжия, а умовете си, които секат като бръснач. И все пак - що за хора са? Дори не знаехме с какви средства за съпротива разполагат. Всичко, което научихме от информатора ни, е, че си имаме работа с фундаменталисти, които очевидно са твърдо решени да прекрачат портите на Рая. И все пак означаваше ли това, че ще окажат някаква по-сериозна съпротива? Искрено се надявах да не е така.
На второ място идваше обстановката, която не позволяваше да действаме на бяло, тъй като освен малките прозорчета, през които не можехме да се промъкнем дори и да бяха отворени, оставаха само вратите, а това означаваше да изчакаме нощта и да се промъкнем отзад. Но дори и така имаше риск някой да ни наблюдава иззад някое ъгълче на пердетата. Явно Сузи мислеше за същото.
- Май ще е най-добре на черно.
Всички обекти си имат кодови имена в зависимост от ориентацията си, за да се избягнат двусмислиците. Предната част беше бяло, дясната червено, лявата зелено, а задната черно. Тъй като в случая ставаше въпрос за еднофамилна къща, а те нямат странични фасади, боравехме само с бяло и черно.
- Е, да. Освен ако Щъркела не ни оборудва с комплект „Ехо“, та да влезем през стените на съседите.
Устните й се кривяха, докато размотаваше дъвката на- сам-натам, но по ъгълчетата им пробяга усмивка при мисълта да вдигнем малко излишен шум.
- Веднъж като влезем в двора, вече ще имаме достатъчно пространство да облечем защитните костюми и да се захванем с ключалката.
Кимнах. Планът беше елементарен, но друг не можеше и да бъде при информацията, с която разполагахме.
Устните й се разшириха в усмивка, докато зъбите й безпощадно се забиваха в дъвката.
- Ей, ама понякога съм толкова добра, че направо се плаша от себе си.
- Остана само една подробност. Преди да атакуваме къщата, трябва да си намерим някъде място извън града и да разопаковаме екипите, така че да не се мотаем излишно, когато пристигнем, а само да ги облечем и да се захващаме за работа.
- А аз не бих отказала чифт гумени ръкавици. С онези от костюма трудно се натиска спусъкът, особено ако са с подложки за поемане на потта.
Кимнах.
- Добра идея.
Върнахме се на паркинга при колата. До смрачаване оставаха около два часа.
- По един чай?
Тя закима с глава и двамата отидохме в кафенето на „Морисън“, откъдето взехме няколко чая, сандвичи и пакет бисквити. През цялото време поглеждах към часовника си, което не остана незабелязано.
- Успокой малко, Ник.
От високоговорителите звучаха парчета от албума „Най-доброто от Джанет Джексън“, в паузите между които глас на диктор ведро рекламираше най-изгодните като цена артикули в супермаркета.
Изведнъж Сузи реши, че не остана много време.
- Отивам да си взема чифт ръкавици. За тебе?