И още как. Купи също пяна за бръснене и няколко самобръсначки, ако обичаш.
- Ръката й поглади бузата ми.
- Не бери грижа. Пък кой знае - ако се грижиш малко повече за външния си вид, може и да ти излезе късметът.
Остави ми бисквитите, които не беше разопаковала, и тръгна. Използвах момента да звънна на Джош, но отново се включи само секретарят. Сега при тях беше едва петък следобед, така че се отказах да го търся повече и набрах нов номер.
- Ало?
- Здравей, Кармен. Ник е.
- Сега ще я повикам - каза тя и излезе от кухнята. После чух телевизора, над който се открои гласът й: - Ник се обажда.
- Ало - Кели почти изхлипа в слушалката.
- Здравей, скъпа, исках просто да ти се обадя, защото нямахме много време да си поговорим. Съжалявам, че не мога да дойда и да те изпратя, но сега съм много на север, към Карлайл.
- И къде е това Карлайл?
- Почти в Шотландия. Виж, искам само да знаеш, че...
- Джош вече върнал ли се е?
- Още не е. Може би ще пристигнат някъде през нощта тяхно време.
Огледах се за Сузи и я видях на опашка зад една от касите с кошница, пълна с продукти.
- Виж, сега трябва да затварям, но ще ти се обадя отново. Сигурно няма да е тази нощ, защото съм на път, но най-късно сутринта. Става, нали? Полетът ти уреден ли е?
- Не съм се интересувала.
- Ами тогава да попитаме баба. Тя при теб ли е?
Чух, че извика, после телефонът се нагласи в ръката на Кармен.
- Уреди ли й полета?
- Не. Промяната на датата струва 100 лири, които искат да се платят веднага. А знаеш колко скъпо излиза да се плаща с кредитна карта. Миналия път, когато купувахме с Джими...
- Виж, просто плати сумата, става ли? Ще ти изпратя парите, колкото и да струва.
Изключих телефона и го върнах обратно в чантичката си точно когато Сузи взе рестото си от касата и тръгна към изхода.
31.
За първи път сядахме на една маса в отделение за непу- шачи на някое заведение. Поръчахме си цяла чиния сандвичи, няколко банана и плодово мляко, пихме чай и разтягахме локуми както всички двойки, седнали наоколо. Кафенето затваряше в шест следобед, но ние останахме повече от час след това, докато привършим яденето и напитките си. Чак когато чистачката взе да търка пода покрай нашата маса, решихме, че вече е време да тръгваме.
Качихме се в колата и се отправихме обратно по булеварда към изхода на града. Отминахме доковете и се насочихме към околовръстния път. Докато Сузи караше, аз свалих капачката на лампата в купето и потърсих с ръка в джоба на вратата.
- Къде ли са дянали крушките?
- Пробвай в жабката.
Намерих ги и ги завих отново, след което включих телефона си в куплунга, който висеше на къс кабел от гнездото за запалката. Извадих бръснарските си принадлежности от чантата, пуснах сенника на стъклото отпред, за да мога да използвам огледалото от вътрешната му страна, и насапунисах брадясалото си лице.
Вдясно от нас, отвъд сметището, мъждукаха светлини в задните прозорци на къщите по „Сър Люис“, само не и в тази, + която оттук взехме за номер 88. Комините на някои от къщите пушеха и Сузи взе да се притеснява какви ли задушевни миризми ще ни посрещнат, когато се върнем обратно.
- Дано да не варят пак зеле - отбеляза и продължи да кара.
И без да разсейвам вниманието си с такива подробности, не успях да се избръсна като хората. Накрая се отказах повече да кълцам лицето си и се избърсах с една от тоалетните кърпички, които бяха част от покупките ми в „Некст“. Всичко, което остана по страните ми, беше миризмата на ментол от пяната.
Когато накрая стигнахме околовръстния път, продължихме по едно от главните шосета - второто вляво изглеждаше по-неосветено и Сузи зави точно когато отварях най- W лоновите пликове с гумените ръкавици от „Морисън“. Скоро отби по черен път и малко след това спря в едно разширение за паркиране. Встрани от нас беше поле.
Вместо да се успокои и да следва развитието на събитията, Сузи не преставаше да мисли хаотично. Взе своя чифт ръкавици и щракна с пръсти към мен:
- Ти с гумени ръкавици? Да не повярва човек. Изчакай в колата, аз ще донеса екипите.
Задният капак се отвори и чух как започна да ровичка вътре. След малко на задната седалка се оказаха шест опаковани херметически в дебел прозрачен найлон части от защитните екипи, които на пръв поглед се различаваха единствено по надписите от вътрешната част - „Панталони“ или „Горнище“.
Разкъсах със зъби найлона. Чу се изсвистяване и въздухът изпълни пространството в плика. Защитните екипи са изработени от памучна материя, в която е втъкана многослойна микропореста тъкан от въглеродни мехурчета - т. нар . „Гор-Текс“. На теория, а силно се надявах и на практика, костюмът трябваше да абсорбира всеки биологичен или химичен агент, преди да са попаднали по дрехите ми и да стигнат до кожата.