Сузи заключи багажника.
- И как се случи, че познаваш така добре района Да нямаш роднини наблизо - някога, като дете?
Тръгнахме всеки към своята врата на колата. За момент лицето й се изгуби в тъмнината.
- Най-странното е, че никога не посещавахме никакви роднини.
Толкова бяхме и семейство.
- Известно време живях няколко мили надолу към га. Но не беше за дълго.
- С кого, с Кели ли?
Отворихме вратите и лампата в купето освети седалки те, които заехме безмълвни: аз в очакване да потеглим а Сузи - да й отговоря. Накрая реши да опита друго
- Хубаво, не ти се говори. Ами това: информаторът се нанася в близост до „Кингс крос“, за да е на удобно разсто яние с влака от Кингс Лин. И сега ли нищо няма да кажеш?
- Единственото, което ме интересува в момента е да свърша възможно най-бързо работата тук, за да мога спо койно да се върна обратно в САЩ.
- За да уредиш нещата около Кели?
- И около себе си.
32.
Затворихме вратите и лампата в купето угасна Сузи запали мотора, а аз нагласих по-удобно пистолета в колана си, защото ударникът започваше да ми убива на корема Кожата, където петлето се забива от години, не е спирала да ме боли, но напоследък взе да става и рана.
По шосето зад нас минаха още няколко коли. Последната наду няколко пъти клаксона, а компанията вътре подвикваше нещо в наша посока. Скоро се изгубиха в далечината, а Сузи, изглежда, отново беше в обичайното си превъзбудено настроение.
- Мислят, че клатим клона. Еей - направи се, че вика към тях с ръце около устните, докато се отдалечаваха, - да не мислите, че толкова съм закъсала?
Погледнах часовника си и изчистих замъгленото стъкло на колата пред себе си, колкото да мога да виждам.
- Значи и бръсненето не помогна, така ли?
Докато минавахме по обратния път покрай доковете, беше все още мрачно, но надолу градчето се къпеше в светлина. В еднофамилните къщи вляво от нас отвъд сметището почти нямаше тъмен прозорец. Уличните лампи по „Уокър“ осветяваха всичко по протежението си, но тясната пътека покрай рекичката оставаше в сянката им. Така можехме необезпокоявани да проникнем през задната ограда, която заедно с двора оставаше тъмна.
Преди да паркираме колата и да тръгнем към номер 88, оставаше да направим само едно нещо. Сузи се сети първа.
- Трябва да уведомим шефа, Ник. Не че искам да те товаря, но нали виждаш, в момента карам.
- Мисля да му се обадим, като приключим, за да не ни се меси излишно.
Колкото повече беше информиран Мазния, толкова по-голяма вероятност имаше нещо да не му хареса и да ни дразни с мнението си. Това го мразех най-много.
- Не може така, трябва да му се обадим, преди да влезем. Ще звънна аз, ако ти толкова се дърпаш, не е голяма работа. Но не може да не го информираме за ситуацията.
По-скоро бих го сритал по задника, но сега трябваше да мисля за друго. Извадих неохотно оперативния телефон от чантичката на кръста си и набрах номера. Не обичах да знае какво мисля да предприема. Така се чувствах уязвим. Телефонът иззвъня само веднъж.
- Трябваше вече да сте се обадили.
- Досега обикаляхме. Започваме операцията след около час. Колко ще продължи, зависи изцяло от времето, необходимо за проникване. Дотук не забелязахме признаци на живот.
- Веднага щом свършите работа, искам да ми се обадите дали сте укротили Зимния дух и в колко бутилки го побрахте. Ще го уловите на всяка цена, ясно ли е?
- Ясно.
- Ясно какво?
Поех си дълбоко въздух.
- Ясно, сър. Има ли някакво развитие по въпроса с емигрантските?
- Не. Проблемът им е местен и няма нищо общо с нас. Градът е пълен с незаконно пребиваващи имигранти от Югоизточна Азия, които китайските посредници държат в изоставени сгради, докато ги разпределят по страната.
- Разбирам, сър.
Линията прекъсна почти веднага. Сузи цялата се ухили.
- С всеки път става все по-добре, а?
Вече наближавахме гарата и малко преди паркинга ни ~ посрещна жълтият неонов надпис „Добре дошли“ на „Морисън“. Наведох се, махнах от дънките си колана, който държеше чантичката ми, и после заедно с всички документи на името на Ник Снел, пистолета и резервните пълнители я хвърлих под седалката.
Казах на Сузи да спре до автомата за паркинг-билети и слязох от колата.
- Аз плащам, ти паркираш.
След като пуснах монети на стойност 9 лири и 20 пен- са, достатъчно, за да не ни закачат до полунощ на следващия ден, взех билета и го закрепих от вътрешната страна на стъклото. През това време Сузи прибра личните си вещи под седалката, аз хвърлих излишните монети в жабката и двамата извадихме торбите с екипировката си от багажника. После се уверихме, че по колата няма отворени врати или капаци и нищо подозрително не се подава от някое ъгълче, преди Сузи да включи алармата. Рекламите на „Морисън“ и на „Маталан“ огряваха нощното небе оттатък железопътната линия.