Минахме покрай малко магазинче за чай, пред което имаше стелаж с вестници, и влязохме в гарата. Всеки, който ни види, в това число и камерите на Големия брат, покриващи цялата площ около празния паркинг, щеше да ни сметне за обикновени пътници, тръгнали да си хванат влака. Дано само шпиониращите устройства не продължават и след гарата, защото ние веднага излязохме през втория изход, минахме покрай 6-7 паркирали таксита и след това прекосихме „Морисън“. Оттам поехме по стария си маршрут към „Сър Люис“.
В повечето от къщите светеха лампи. На места пердетата бяха спуснати, но някъде през прозорците се виждаха хора, седнали пред телевизора с чиния в скута. Сузи отмести две от тухлите, които едвам се крепяха на стената зад телефонната будка, остави в кухината ключовете от колата и намести отново парчетата. Така, ако работата тръгне зле и се наложи да се спасяваме с бягство, поне един от нас щеше да има шанс да стигне до колата.
Когато наближихме „Лоук“, аз огледах наляво пред себе си, към магазините. Барът за сандвичи работеше с пълна пара, ако се съди по пушека, който бълваше от отдушника. Магазинчето до него обаче беше затворено и прозорците бяха защитени с желязна решетка.
Пресякохме шосето на същото място, малко преди да стигнем магазинчетата. Две китайчета, тийнейджъри на по 15-16 години, се зададоха срещу нас във весело настроение, хванати ръка в ръка, което явно им пречеше да вървят свободно. Малко по-надолу беше паркиран един „Форд Фокус“, в който имаше двама мъже. Шофьорът, плешив като билярдна топка, обърна глава към двамата младежи, които тъкмо пресичаха шосето, и след като внимателно ги огледа, каза нещо на човека до себе си.
Надолу по пътеката шумът от включени телевизори се усилваше, а долните етажи на къщите на повечето места светеха. От време на време зървахме и по някой човешки силует зад запотените стъкла или пердетата на прозорците. Сузи прехвърли торбата в другата си ръка, за да дойде по-близко до мен.
- Видя ли онзи „Фокус“?
- Интересуваха ги децата. Може да са от полицията или пък търговци на наркотици. Кой знае, може и да са някакви перверзни типове. Във всеки случай не ни влиза в работата.
Тръгнахме по улица „Уокър“ и на пресечката със „Сър Люис“ завихме наляво към мостчето.
- Ти провери къщата, а аз ще огледам улицата.
Докато пресичахме кръстовището, огледах другата половина на „Сър Люис“, която оставяхме зад гърба си. Четири деца минаха с колелетата си покрай нас, а отсреща се зададоха светлините от две коли. По-задната, която веднага познах, че е фокусът, зави и спря на около половината разстояние от нас. Може просто да са спрели до близкия магазин на път към къщи, но ако ни следяха, много скоро щяхме да разберем.
Сузи ми хвърли една от лъчезарните си усмивки.
- В къщата е тъмно.
Аз й върнах усмивката, докато приближавахме моста.
- А фокусът паркира малко преди кръстовището зад нас.
За отклонение от плана обаче и дума не можеше да става.
- Да паркира където иска.
Когато стигнахме къщата, вътре все още не светеше нищо. Единственият шум, който чувах, беше от бученето на колите, които се разминаваха една след друга по булеварда, и душа, който течеше някъде на горния етаж в банята на съседната къща.
Приближихме се до оградата и се скрихме в сянката й. Навътре се влизаше през дървена врата, иначе дворът беше ограден с почти двуметров зид. Из къщите наоколо се открояваше единствено дрънченето на тенджери и прибори, съвсем нормално за тази част на деня. Докато слагахме ръкавиците си, по „Уокър“ се чу врява, после тракащият шум от колелета се усили и група деца излязоха с велосипедите си на моста, завивайки в наша посока. Със Сузи се притиснахме един в друг, сякаш се целуваме в шубрака. Движеха се успоредно на нас на отсрещния бряг на реката и бяха прекалено съсредоточени да не се подхлъзнат в дерето, за да ни обърнат внимание. Светлините на булеварда ги превръщаха в силуети, които скоро изчезнаха в тъмнината.
Сузи започваше малко да се увлича с целувката. Прегърна ме с ръце около врата и впи устните си в моите. Всичко стана за броени секунди, без изобщо да имам възможност да реагирам. Усещах само приятния дъх на ягодово мляко в устата си.
- Мислех, че не си чак толкова закъсала...
Отдръпна главата ми така, че да ми прошепне в ухото:
- Не се прехласвай толкова, селянче. Ако нещо сгафиш вътре, това ще е последната ми целувка с мъж.