- Толкова стига, Плешивко. Сега да видим и хипито. Сваляй якето, после дръпни тениската си над кръста да ти видя корема.
Изпълни всичко точно, но от колана се подаваше единствено зачатъкът на оформящо се бирено коремче. И той не носеше оръжие.
- Сега и двамата на пода. Раздалечете ръцете и краката си.
Млада двойка тъкмо минаваше под прозорците откъм улицата, на около метър от къщата, и безгрижно продължи по пътя си.
Сузи се показа от стълбището и поклати отрицателно глава, после се зае с мъртвото момиче. Отмести чантата, която изшумоля в ръцете й, и започна да рови по джобовете. Плешивкото с ужас гледаше как Сузи обръща безжизненото тяло, от което още капеше кръв, за да прерови всичките й джобове. Реших да не изоставаме с двамата.
- Не се захласвай толкова. Та откъде сте, казваш?
- От имиграционните. Ние само...
- Какво само?
- Само рутинна проверка. Видяхме, че вън става нещо, затова и влязохме. Не сме въоръжени, такава ни е службата. Имахме работа и дойдохме.
Още малко и щеше да се разхленчи. И двамата носеха брачни халки, сигурно и солидни ипотечни вноски им висяха на шията.
Кимнах с глава към хипито.
- Имаш ли деца?
- Две.
- А ти, Плешивко?
Кимна. ^
- Колко?
- Едно - на два месеца.
- Е, просто не се правете на умни и ще ви дочакат вкъщи, макар и с малко закъснение. Разбрахме ли се?
И двамата закимаха, макар и да не уцелваха такта. Не се и съмнявах, че ще правят всичко точно, защото сега единствената мисъл в главата им беше за техните семейства.
- Хайде, Плешивко, вади си картата. Не се върти много, просто бръкни с ръка.
Ръката му бръкна в задния джоб на дънките и подаде към мен вехт кожен портфейл.
- Отвори го на документите и остави калъфа на пода така, че да го виждам.
Името му беше Джордж Ръсел и наистина беше служител от Вътрешните служби на Нейно Величество.
- Сега и ти.
Хипито бръкна непохватно във вътрешния джоб на якето до себе си и показа акредитивите си, или както там ги наричат, които легитимират господин Уорън Стейси пред всеки имигрант, към който би проявил интерес.
Сузи вече беше преровила старателно джобовете на момичето и сега тъпчеше вещите й в своите. Беше харесала и три празни тенекиени кутии, които взе от хола. В следващия момент отново тичаше по стълбите към втория етаж.
- На втори тур ли?
Изобщо не си направи труд да се обърне. Уорън лежеше на пода по корем, опрял дясната страна на лицето си в пода. Очите му фиксираха гумените ми обувки. Престраши се да повдигне леко глава и ме замери с уплашения си поглед. Че кой не би се стреснал на негово място? Но пък ако те е страх от мечки, не ходи в гората за гъби.
- Успокой малко, приятел. Двамата с теб сме от един отбор, само дето сме с различни екипи. Гледай обаче да кротуваш, че иначе ще ти се стъжни. Ясно?
Кимна и погледът му отново се вторачи в обувките ми.
- Ами ти, Ръсел? Ще създаваш ли проблеми?
Лицето му гледаше на другата страна.
- Хич не ни трябват.
После обърна глава към мен, от което косата по врата му стана на вълнички.
- Познавам в какво сте облечени, предполагам, че сте от Специалните. Не искаме друго, освен да излезем живи.
При това положение паниката е излишна.
Сузи слезе по стълбите и се насочи към кухнята.
- Радвам се да чуя една трезва преценка. Просто приемете, че сте нагазили в мръсотията - понякога на всеки се случва. Следвайте точно каквото ви казвам и ще си тръгнете оттук без драскотина. Сега ще ви вържем и после ще си заминем. По-късно ще дойдат да ви освободят - може да е след час, може чак на сутринта. Дотук ясно ли е?
Кимнаха, този път малко по-съгласувано.
- Добре. Бъдете така послушни и с тях и няма да ви се наложи да обикаляте трудовата борса. Но ако след това решите нещо да извъртате, работата е най-малкото, което ще загубите. Хората, за които работим, имат дълга ръка и не си поплюват.
Клекнах, оставих автомата си на пода, свалих връзките от гумените си обувки и после сгънах ръцете на всеки зад гърба му. Краищата омотах във възел, така че да са вързани и помежду си.
- Само се дръжте и не правете глупости. Всичко ще е наред.
Прибрах картите им в джобчето на дрехата си. Раменете на Уорън започнаха да се тресат от сълзите, които се опитваше да потисне. Явно още не можеше да се зарадва или пък изобщо не му идваше наум какъв късмет е извадил. Погледнах спортния часовник на китката му. До десет оставаха броени минути.
35.
Изгасих лампата и затворих вратата на хола зад себе си. Сузи вече беше оставила стъпките си по пода към кухнята и аз прибавих своите към тях. Всички вещи на момичето бяха оставени на масата и аз се приближих да ги огледам на светлината от фенерчето й.