- Аз съм, Ник.
Изглежда, не можеше да чуе гласа ми от вибрациите на мотора.
- Какво? Ник? Ти ли си, човече?
- Аз съм. Слушай, пращам ти я утре.
- Я пак?
- Утре, прибира се у дома утре.
- Къде си бе, човек, да не си в някой тунел?
- Обади се на Кармен, тя ще ти обясни всичко, включително и номера на полета, така че като кацне самолетът, да можеш да я прибереш от летището. Утре ще е при теб, разбра ли ме?
Явно не беше схванал работата и изобщо не остана доволен.
- Какво те прихваща бе, човек? За кой път вече издънваш нещата? Защо не дадеш шанс работите да се поуспокоят?
- Ти само се обади на Кармен, тя е уредила всичко. Силно се надявах да е така, но му спестих съмненията си. В същия момент Сузи натисна рязко спирачките и примига със светлините на един „Фолксваген“ да не й се пречка. Задминахме го с остра маневра на следващия завой и шофьорът зад нас наду клаксона. И Джош вдигаше гири в слушалката.
- По дяволите, човече, няма да се научиш и това си е. Нямаше защо да виня Мазния, че е започнал да ругае.
Тази вечер на хората явно им беше на устата всеки път, щом прекаля с новините.
- Обади се и ще разбереш - казах и прекъснах връзката. Колкото и да го беше яд на мен в момента, вече сигурно звънеше у Кармен и Джими. Оставаше само по-късно да изгладим нещата.
36.
Лицето на Сузи, осветено от индикаторите на контрол- ното табло, не помръдваше. Очите й бяха фиксирани върху очертания от фаровете участък от пътя, ограден от двете страни с високи дървета. Стрелката за оборотите на двигателя беше в червения сектор. Без дори да ме удостои с поглед, заключи с многозначителна усмивка:
- Значи Кели си тръгва, така ли?
- И още как - отговорих и в същия момент трябваше да се хвана с две ръце за седалката, след като колата подскочи във въздуха от скоростта, с която минахме през някаква неравност.
- Теб май наистина за никого не те е грижа?
- Абсолютно - безцеремонно отговори тя.
Наближихме табела с надпис „Фейкънхам 4“, която отминахме с около 115 мили в час. Наближавахме завой, така че Сузи примига с фарове да не би отсреща да се задава автомобил и включи отново на дълги светлини. Настъпи спирачките още преди завоя и превключи скоростите от пета на втора, с което само затрудни тръгването си след и без това навлезлия в траекторията на насрещното движение завой. Някаква кола на около 200 метра срещу нас предупредително ни смигна с фарове. Изчаках още няколко минути и се обадих на Кармен.
- Аз съм, Ник. Успя ли да смениш полетите?
- Кой е?
- Ник.
- Не мислиш ли, че е малко късно?
- Уреди ли полета на Кели за утре?
- Толкова е късно, а и Джош вече ни звъня и ни събуди...
- Кармен, уреди ли полета?
- Да, да, самолетът й заминава в един часа, така че ще тръгнем оттук в 11, ако, разбира се, успеем да се събудим по-рано. Ако изпратиш навреме банково известие за преведената сума, ще си спестиш идването да...
- Тя будна ли е?
- Разбира се, че не е. Веднага щом говори с Джош, се върна сънена обратно в леглото. Няма да я будя пак.
- Кармен, много те моля. Имам да й кажа нещо важно.
- Нищо не е по-важно за момиче на нейната възраст, отколкото да се наспи добре през нощта. Не искам да я будя.
- Добре - едва се въздържах да не й изкрещя в ухото и ч да си изкарам цялото напрежение върху нея. Може би все пак имаше право.
- Ще се обадя сутринта. Сега влизаме в тунел и трябва да прекъсвам.
Изключих телефона и го прибрах.
Вече наближавахме покрайнините на Фейкънхам и скоро видяхме табела, която упътваше вдясно към пистата за конни надбягвания. Свихме в отбивката и след около половин миля пристигнахме. Шосетата ставаха все по-тесни, което не ни окуражи особено. Сузи взе да се изнервя.
- И сега какво?
- Отбий и паркирай някъде, какво друго?
Извадих оперативния телефон и се обадих на Мазния.
- На мястото сме.
- Във вас ли са контейнерите и мобилният телефон?
- Да.
Какво, по дяволите, си е мислил – че ще ги шитна като някой амбулантен търговец?
- Хеликоптерът скоро ще пристигне. Дайте му светлинен ориентир. Квебек.
- Имам джобно фенерче, ще свърши работа.
- Гледай да свърши. Като пристигне, се качвайте и двамата.
Телефонът прекъсна. Шосето пред нас приличаше по- скоро на асфалтирана алея, отколкото на път, но от скоростта, с която се движехме, виждах само очертанията му. Оглеждах се за подходящо място хеликоптерът да се приземи, в случай че не успеем да влезем на пистата. Отляво подминахме няколко тенискорта, а отдясно останаха стопанските постройки. Накрая стигнахме до широка площадка за паркиране, покрита с чакъл. Колите бяха скупчени около входа на съоръжението, което изглеждаше като спортен клуб с различни указателни табели към зали за скуош и разни игрища. Предните прозорци бяха осветени и вътре няколко не толкова спортно облечени силуета подпираха бара.