Пистата за конни надбягвания беше точно пред нас, отделена от паркинга с метални ограждения. Малко по-вдясно хвърляше сянка и козирката на трибуната. Сузи паркира и двамата потърсихме служебните си документи под предните седалки, прибрахме ги, натъпкахме празните найлонови пликове от бактериологичните екипи в чантите заедно с ос- таналия си багаж и тръгнахме към козирката. Така, ако местната полиция проявеше интерес, не биха намерили нищо друго освен няколко чифта неупотребявани чорапи и чисто новите ми боксерки от „Некст“.
Сузи реши за всеки случай да прибере със себе си ключа, за да не попадне на него някой, който е решил да свие джантите. Мазния не спомена нищо за колата, но при всички случаи трябваше да изпратят бързо някой да я прибере, иначе организацията леко издишаше.
Вляво от нас мъждукаха светлините на града, като само една обляна в светлина църква се открояваше на общия фон. Над себе си чух едва доловим шум от перки, който постепенно се превърна в отчетливия шум от ротора някъде отгоре. Хеликоптерът пристигаше с изгасени светлини.
Бръкнах в джоба си и извадих фенерчето, включих и започнах да го размахвам във въздуха под звуците на сватбения марш „Вижте, булката пристига, траа-лаа-ла-лаа“. Уговорката беше да предам светлинния сигнал с Q - морзовия вариант за Квебек. Сузи ме изгледа, сякаш имам епилептичен припадък.
- Само така мога да вляза в такт, ясно? Квебек винаги ме е затруднявал.
После необезпокояван продължих да махам с фенерчето в такт с мелодията „Вижте, булката пристига, траа-лаа- ла-лаа“. От хеликоптера нямаше начин да не забележат бялата светлинка, която шари из нощното небе, дори и да им отнеме малко време да различат морзовия Квебек.
Вижте, булката пристига, траа-лаа-ла-лаа.
Шумът над нас постепенно взе да се усилва и след бро- . ени секунди забелязах носа на хеликоптера на около петнайсетина метра над себе си. Насочих фенерчето към земята и го задържах на едно място, за да може пилотът да се ориентира и да не блестя в очите му, докато маневрира. По силуета познах, че летят на „Джет Рейнджър“.
Хеликоптерът кръжа известно време над нас и ни обсипва с въздушната струя от ротора, докато накрая колебливо кацна на около пет-шест метра встрани. Веднага щом изгасих фенерчето си, пилотът присветна навигационните светлини, колкото да не се заблудим в местоположението му. Сякаш нещо можеше да ни разсее в този момент!
Сузи изтича към машината, заобиколи носа и застана пред плъзгащата се врата на кабината. Тръгнах след нея с чанта през рамо и с типичната приведена походка. Чудя се. защо ли хората приближават хеликоптерите с подобни предпазливи движения - витлото винаги е поставено достатъчно високо, за да не ги засегне. Въздушната струя блъскаше в лицето ми, дрехите полепваха по тялото, а въздухът беше наситен с бензинови изпарения.
Сложих чантата си при останалия багаж в дъното на кабината, но Сузи още се мотаеше да закрепи своята между седалките, та трябваше да поизчакам със сядането. Накрая се наместихме между багажа и след като затворих вратата, вътре изведнъж стана топло и почти безшумно. Усещах мириса на кафе, макар и не толкова силен, че да прогони миризмата от чантата на Сузи.
Джетрейнджърът най-сетне се вдигна във въздуха. Пилотът, чиято седалка беше точно срещу мен, носеше очила за нощно виждане, които приличаха на минибинокъл, закрепен на 1-2 см от очите му върху обръч. Зелената светлина от уреда се отрази в зениците му, когато огледа надолу да провери дали всичко е наред с излитането. Сузи се зае да смества багажа, така че да се освободи повече място за седене, после шумът от мотора заглуши всеки звук в кабината. При това положение разговор не ставаше, което за мен беше добре дошло.
Човекът на предната седалка до пилота се обърна достатъчно, за да се гледаме в очите. На главата си имаше слушалки, от които се подаваше микрофон. В сумрачната светлина на кабината изглеждаше дребен дебеланко към трийсетте с тъмна къдрава коса. С опрян палец до ухото и длан Ф над устата си извика към мен почти извинително:
- Телефонът, ако обичате. Може ли телефонът?
Носеше незакопчана ватирана риза на квадратчета, под нея потник с Фродо от „Властелинът на пръстените“ очертаваше плътно корема му. Извадих моторолата на момичето от джоба на дънките си и я подадох на нашия Фродо-маниак, който изрази благодарността си с няколко кимвания.