Присъединихме се към трите момчета с раници, които търсеха завет от дъжда под навеса на една от витрините на „Бутс“ и почесваха глави, докато изучаваха картата на града, а местните пияници и наркопласьори безцеремонно се заяждаха с тях. Вляво, между супермаркета и „Макдоналдс“ от другата страна на шосето, беше камерата на Големия брат, която в момента сочеше към корабния нос и несъмнено хващаше в обсега си улиците от двете ни страни. Погледнах към Сузи, която само сви рамене:
- Е, хубаво, няма го. Обажданията му излизат без номер на телефона, откъдето набира. Майната му, да се хващаме за работа.
- Дай му още минута-две, може да ни наблюдава отдалеч. Сигурно иска да се убеди, че не сме довели компания.
Точно върху носовата част на сградата до нас имаше висока кула в стил „Белведере“, която приличаше малко на „Мулен Руж“. При откриването на сградата и дълго след това кулата сигурно е била един от символите на „Кингс крос“, но днес беше просто част от съборетината, която някога е украсявала. Металът беше загубил блясъка си и по него съхнеха курешки от гълъби и всякаква друга нечистотия.
Извадих оперативния си телефон, а Сузи се направи на силно влюбена и притисна тялото си в моето. Двама полицаи в жълти светлоотражателни жилетки решиха, че за скитника, който се беше изтипосал пред входа на супермаркета, е крайно време да си мести багажа.
Гласът на Мазния беше радушен както винаги и около него пак кипеше от живот.
- Казвай.
- На мястото сме. Оставихме колата на паркинг от другата страна на Британската библиотека и сега сме срещу метрото с изглед към обекта. Информаторът не се появи досега. Сигурно е добре да го навестим, след като свършим, да проверим какво знае и какво крие.
- Не. Няма нужда да го притесняваме, той и без това няма къде да ходи. Има ли някакво раздвижване в къщата?
- Засега не. Ще му дадем още пет минути, после... Момент...
Една гръмогласна компания тийнейджъри, които сигурно се бяха напушили здраво с крек, минаха покрай нас и привлякоха ангажираните погледи на двамата полицаи. Аз продължих злощастния си разговор с Мазния.
- Ако не се появи, ще си има ядове. Чакай малко... А телефонът, който засякохте, нали не е мърдал от къщата?
- Разбира се, че не е - изрева Мазния, - ако има някакво развитие, ще ви уведомя. И не забравяйте да докладвате редовно ситуацията.
Телефонът прекъсна и аз го изключих. Мазния очакваше ние да му се обаждаме, а ако се съмнява, че ще ни изложи на опасност, никога не би посегнал към телефона, но все пак е за предпочитане апаратите ни да са изключени.
Нещо ми подсказваше, че започваме да губим ценно време.
- Майната му, да тръгваме.
Пресякохме кръстовището отляво на гарата и после поехме по тротоара пред затворения вече „Макдоналдс“, който тънеше в купички от сладолед. Освен изоставеното бюро на „Ем Ти Си Тикетс“ останалите сгради след него на протежение около стотина метра по улицата също бяха със заковани с талашит витрини, само че боядисани в червено.
Сузи ми се усмихна, както би направила всяка влюбена жена, хванала под ръка мъжа на мечтите си, с когото са прекарали няколко часа на кръчма и сега я изпраща на роман- тична разходка до къщи под непреставащия, но вече доста по-лек дъждец. Аз разсеяно погледнах към небето.
- От тази страна няма да се получи. Виждаш ли онези, уличните лампи?
Сузи кимна. Уличното осветление беше на височината на прозорците на втория етаж и макар крушките да не светеха така ярко, големите стъкла пускаха достатъчно светлина. Всеки, който живее на първия и втория етаж там, ще може безпогрешно да се ориентира в стаята само на улична светлина, но терористите със сигурност не подаваха глави над перваза дори денем. Още по-сигурно е, че спазват строг режим - никакви цигари, никакво осветление, нито топла храна.
39.
Уличната камера пред „Кингс крос“ вече сочеше към Британската библиотека. Сузи се ухили, като пъхна между зъбите си нова никотинова дъвка.
- Може пък да ги свалят, когато вече няма от какво да се страхуваме по улиците.
- Да, а Кен Ливигстън може и да получи втори мандат. Понякога стават чудеса.
Колите по „Грейс ин“ разплискваха поредната локва по улицата, когато със Сузи потърсихме с поглед за последен път информатора пред витрината на „Бутс“. Сградата, която щяхме да атакуваме, беше подбрана по всички правила на диверсията. Триъгълният комплекс, който в момента беше в ремонт, сигурно не гъмжеше от работници през почивните дни, което предпазваше мястото от любопитни погледи, още повече че строежът беше покрит от всички страни с плътна матова мрежа.