Огледах звънците на входовете между витрините на празните магазини от нашата страна на улицата. Интересуваше ме дали някъде има обитатели, включително и в апартаментите, които надграждат „Косткътър“. На повечето места или нямаше никакво име, или нещо беше надраскано на листче хартия.
Като оставим настрани уличните камери, които са навсякъде, мястото имаше и други предимства. Хотелската стая винаги крие рискове някой от съседите да се усъмни в работата им. При наемането на квартира рискуваха с формалностите - договори, депозити, все дребни камъчета, които може да обърнат колата. А и тук не беше необходимо да нахълтат в нечия къща, да убият или вземат за заложници собствениците, за да използват мястото. Само трябваше да се нанесат незабележимо и да останат така, докато не дойде часът да действат.
Опитах се да си ги представя вътре - сигурно спалните им чували бяха нови, но храната им едва ли ставаше за ядене. Дали се молеха, преди да тръгнат на мисия? Дали пълнеха гащите от страх, или се концентрираха за задачата? Дали вътре имаше и други жени? Дали възнамеряваха да се самоубият, след като пуснат отровата, или щяха до обикалят града още няколко дни и да разпространяват заразата чрез себе си, докато най-накрая вече нямат сили да се движат?
Няколко двайсетинагодишни момчета изсмукваха последните капки от кутиите си бира под навеса на един от входовете в компанията на младо момиче, което май не беше свикнало да си ляга рано нощем, с цепнати дънки, тениска и износено зелено яке от изкуствена материя. На възраст едва ли водеше на Кели с повече от година. Мършавото й лице беше цялото в белези, а косата й беше мокра и мазна както паважът под нас. Стоеше облегната над един автомат за вестници „Ивнинг Стандарт“, които излизаха с нови заглавия, подклаждащи ТОРС манията, а момчетата се олюляваха и избухваха в смях. Едно от тях каза, че след като й свършат работата, за която става въпрос, и двамата ще получат сексуална услуга. Момичето дръпна веднъж от кутията на единия и рече:
- Може би.
Очите й под големите черни мигли бяха широки като езера.
Сузи ме смуши с лакът в ръката.
- Всичко наред ли е?
Стомахът отново взе да ме свива.
- Онези сандвичи може и да не са били съвсем читави.
Тръгнахме нагоре по шосето, което се издигаше постепенно до корабния нос, а зад нас на светофара останаха да чакат автомобилите, чиито чистачки не спираха да работят. Пресякохме към увеселителното заведение от другата страна на тротоара. Информаторът почваше да ме дразни с игрите си.
- Нека направим едно кръгче, преди да огледаме подробно мястото. Искам да минем покрай къщата на информатора, в случай че нашият си е вкъщи. Просто нямам доверие на този кретен.
Изведнъж Сузи спря и се обърна с цяло тяло към мен, като за целувка.
- Той е, идва отляво.
Вдигнах поглед. Информаторът се беше запътил към метрото. Двамата сменихме посоката.
- Ще го стигнем на кръстовището.
При увеселителното заведение свихме вляво и го изчакахме да се приближи. След няколко секунди се появи на мястото с черния си шлифер с вдигната яка и скръстени на гърдите ръце. Когато ни видя, се поколеба за момент, но след това бързо пресече улицата. На примигващата светлина от светофарите лицето му издаваше същата раздразнителност, която от известно време започваше да ми разваля настроението покрай него. Но това беше без значение. Сузи първа го сряза, след като той мина още три-четири крачки, докато застане на завет под свода, където го чакахме.
- Закъсняваш, дявол да те вземе, и то много. Трябваше отдавна да си свършил с...
- Хайде престанете с глупостите, тия работи не са по моята част. Още повече сега, когато отвсякъде наблюдават.
Зашари с очи наоколо, сякаш очакваше на всеки прозорец да има някой, който ни дебне.
- Трябваше да се спотайвам известно време, по улиците е пълно с хора. Излязох само да се срещна с вас.
Сузи го поздрави с приветливата си усмивка, която пазеше специално за случайни срещи със стари познати.
- Видя ли нещо?
- Нищо. Какво очаквате от мен бе, хора? Нали ви насочих към Кингс Лин, малко ли ви се струва?
Лично на мен ми се струваше, че ни пързаля.
- Излиза, че живееш врата срещу врата с терористите, а всъщност нищо не подозираш. Не е ли малко съмнително?
Кръвясалите му очи изчезнаха зад свитите вежди.
- Има много неща, за които никой нищо не подозира. Хич не ме е грижа какво мислиш, нито за страната, на която служиш, но за да сте и двамата наясно със ситуацията, запомнете това: ако вътре чака терористичен отряд на „Джема Исламия“, ще се изправите срещу хора, които няма какво да губят, защото смъртта им ще ги направи мъченици. Няма да се поколебаят да използват бутилките дори това да им коства живота. Познавам тези хора, боря се от 14 години.