Тойотата продължи да се спуска назад и фаровете й светеха почти вертикално над нея. Сузи скочи вътре през прозореца на шофьора. Все още не можех да разбера какво става, когато петнайсетина метра по-надолу колата се удари в дърветата и спря. Краката на Сузи вече бяха в кабината и в същото време вратата до шофьора се открехна, лампата в кабината светна и някой се втурна навън в гъсталака. Последваха два изстрела. Вече я настигах.
- Какво стана? Кого уцели?
Сузи отвърна задъхано:
- Отиде в шубраците.
- Чакай, недей.
Вече бях до нея и я хванах за ръката тъкмо когато щеше да се изгуби в тъмнината. Погледнах в кабината и видях, че убитият не беше мишената. Жертвата седеше облегнат на пропитата с кръв седалка с глава извърната настрани.
Свалих каската от главата си, вдишах малко чист въздух и двамата се ослушахме.
Горичката, където се втурна мишената, беше израснала в сянката на високите дървета, имаше предимно ниска растителност, което силно затрудняваше придвижването, особено на тъмно. Дръвчетата и храсталаците навътре правеха човек невидим и за самия себе си.
Ослушването не даде резултат и двамата трябваше да последваме мишената в шубрака. Само няколко крачки навътре, и изгубих Сузи от погледа си. Протегнах ръка в непрогледната тъмнина пред себе си и напипах ръката й. Дръпнах я надолу, докато и двамата не опряхме дланите и коленете си в покритата с листа разкаляна почва. Пропълзяхме така няколко крачки и отново се ослушахме, но не чухме нищо. Тъкмо когато се канех да продължа, около мен се чу някакъв шум. Спрях рязко и тя се блъсна в гърба ми. Опитах да задържа дъха си за момент. Отворих уста, за да не издавам никакви звуци, и оставих слюнката да се стича от мен. Усещах го съвсем близо до себе си, може би малко вдясно. Хлипащият звук, който ме насочи, беше едва доловим над шума от мотора на колата.
Протегнах се съвсем бавно назад и я хванах за ръката, която беше свободна от револвера, като й дадох да държи каската ми. После допрях пръсти до устните й да не издава шум.
Обърнах дясното си ухо по посока на шума. Човекът явно беше изплашен до смърт, не знаеше да бяга ли, или да се крие. Не знаеше нито път, нито посока, нито пък какво би могло да го спаси. Тъй като ние не по-добре можехме да се оправим в тъмнината, искрено се надявах да е решил да се спотайва в мрака, докато го открием. Протегнах ръката си в същата посока и заопипвах земята сантиметър по сантиметър. Пръстите ми събраха листа, корени и кал, докато ръката ми не се спря в подгизналия ствол на едно дърво. Пропълзях бавно от другата му страна. Сузи ме следваше по петите, като преглътна насъбралата се слюнка. Сега вече можех съвсем ясно да чуя как мишената местеше тялото си върху покритата с мокри листа земя.
По лицето ми накацаха всевъзможни мушички, които се впиваха в кожата, но сега не можех да им обърна внимание. Бях изцяло съсредоточен върху мишената и за момент дори болката в крака ми изчезна. Беше толкова близко до мен, че с всяко движение имаше вероятност да го докосна. Чух как преглътна от страх и се оттласна с краката си напред. Мокрите листа, които изрита с обувката си, се посипаха върху ръката ми. Не оставаше нищо, освен да скоча в неговата посока. Тялото ми се стовари върху неговото. Той изпищя и докато го изправях, се сви целият на земята. Скимтеше и молеше на език, който не разбирах, но и да разбирах, нямаше да се трогна. Сузи изскочи зад мен:
- Какво става? Къде е той?
Побутнах главата му с десния си крак. Сега молбите му станаха доста по-силни.
- Шшш, стига, всичко е наред.
С едната си ръка хванах отстрани запотеното му лице, така че да не може да мърда, а с другата потърсих Сузи в тъмнината.
- Побързай, ако обичаш.
В следващия момент тя се блъсна в мен. Хванах я здраво, за да не паднем и двамата, и опитах да намеря ръката й, в която държеше револвера, след което го насочих към главата му.
- Сега е твой. Аз го държа.
Когато дулото на револвера й опря до кожата му, той изхлипа и започна да се бори. Крайно време беше да свършваме с това.
- Готова ли си? Пускам го на три. Едно, две, три...
Пуснах главата му и се дръпнах назад. В този момент револверът изтрещя. Ушите ми гръмнаха, сякаш за първи път чувах изстрел. Поне пламъкът от дулото не освети като факла цялата околност. Чух я да казва:
- Изчакай където си, не мърдай. Трябва да го проверя. Не се движи.
Петлето на револвера изщрака. Тя заопипва земята, където мишената лежеше с пръсната глава, и след малко се чу нов изстрел. Въздухът наоколо се изпълни с мириса на барут, а болката в крака ми рязко се усили. Макар и уместни, думите й прозвучаха неестествено спокойно: